Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
И като видях, че тя ми се смееше, изкрещях:
— Това не е сън!
С едва доловимо кимване тя направи знак на господин Флорес, който с едно бързо движение ме хвана за ръката и се изстреля, влачейки ме след себе си, до един клон на най-близкото евкалиптово дърво. Останахме там за миг и преди да успея да кажа каквото и да е, той ме върна обратно на земята, на същото място, където бях седяла до преди малко.
— Сега разбираш ли какво имам предвид? — попита ме високата жена.
— Не, не разбирам — изкрещях аз, убедена, че това е било халюцинация.
Страхът ми премина в ярост, която се изрази в поток от най-мръсни клетви. Като се изтощих да беснея, ме обзе вълна от самосъжаление и аз се разплаках.
— Какво ми направихте, бе хора? — попитах аз, хлипайки. — В храната ли сложихте нещо? Във водата ли?
— Нищо подобно не сме направили — рече мило високата жена. — Не е необходимо да…
Едва я чувах. Сълзите ми бяха като тъмен, прозирен воал; те размиваха лицето и думите й.
— Дръж се — чух я да казва, макар че вече не виждах нито нея, нито компанията й. — Дръж се, не се събуждай още.
Имаше нещо толкова повелително в тона й, че знаех, че животът ми зависи от това да я видя отново. С някаква непозната за мен и съвсем неочаквана сила аз разкъсах воала на сълзите си.
Чух тих, пляскащ звук и след това ги видях. Те се усмихваха, а очите им блестяха с такъв наситен блясък, че зениците им изглеждаха като запалени от някакъв вътрешен огън.
Извиних се за своето глупаво избухване първо на жените, а след това и на мъжете. Но те не искаха и да чуят. Казаха, че съм се представила изключително добре.
— Ние сме живата част от един мит — каза Мариано Аурелиано, след което сви устни и духна във въздуха. — Аз ще те издухам към единствения човек, който сега държи мита в ръцете си. Той ще ти помогне да си изясниш всичко това.
— Кой ли пък ще да е той? — попитах аз насмешливо. Щях да попитам също дали ще е така самоуверен като баща ми, когато вниманието ми беше привлечено от Мариано Аурелиано. Той все още духаше във въздуха. Бялата му коса беше щръкнала; бузите му бяха зачервени и издути.
Като че ли в отговор на усилията му, лек бриз прошумоли в евкалиптовите дървета. Той кимна, очевидно съзнавайки неизказаната ми мисъл и объркване. После внимателно ме обърна, докато застанах с лице към планините Бакатете.
Бризът прерасна във вятър, толкова остър и студен, че ми беше трудно да дишам. С много плавно движение, подобно на развиваща се змия, високата жена се изправи, дръпна ме и ме повлече със себе си през браздите. Изведнъж спряхме насред полето. Можех да се закълна, че с разперените си ръце тя примамваше стълбчето от прах и сухи листа, което се виеше спираловидно в далечината.
— В сънищата всичко е възможно — прошепна тя.
Смеейки се, аз разтворих ръце, за да призова вятъра. Прах и листа танцуваха около мен с такава сила, че всичко се замъгли пред очите ми. Изведнъж високата жена се оказа далеч от мен. Тялото й като че ли се разтапяше в някаква червеникава светлина, докато напълно изчезна от погледа ми.
След това всичко потъна в мрак.
3
По ОНОВА ВРЕМЕ ми беше невъзможно да определя дали пикникът е бил сън или действителност. Не бях в състояние да си спомня, в хронологичен ред, всички събития, в които взех участие от момента, когато заспах на леглото в стаята на лечителката. Следващият ми ясен спомен беше, че разговарям с Делия на масата в същата тази стая.
Свикнала с подобни бели петна в паметта, тъй като често ми се случваха в детството, аз отначало не отдадох голямо значение на това несъответствие. Като дете, в желанието си да играя, аз често ставах от леглото в полусънно състояние и се измъквах от къщи през прозореца. Много често действително се събуждах на площада, заиграна с други деца, чиито родители не бяха ги прибрали да си лягат толкова рано като мен.
В съзнанието ми нямаше съмнение, че пикникът е бил действителен, макар че не можех веднага да му намеря точното място във времето. Опитвах се да мисля, да възстановя събитията, но ме плашеше мисълта отново да се върна към детските бели петна в паметта. Някакси не ми се искаше да питам Делия за приятелите й, а и тя сама не ми даде никаква информация. Все пак я попитах за лечебния сеанс, за който знаех, че беше сън.
— Сънувах много обстоен сън за една лечителка — започнах предпазливо аз. — Тя не само ми каза името си, но и ме увери, че е накарала всичките ми кошмари да изчезнат.
— Това не беше сън — заяви Делия, като тонът й ясно показваше недоволство.