София преди 50 години
- Автор: Каназирски-Верин Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
На ъгъла на ул. „Сердика“, там гдето доскоро беше Генералната банка, имаше градина-бирария, в която свиреше сръбският оркестър на Вулето. Надолу нямаше нищо интересно чак до хотел „Руски цар“, близо до Тетевенска улица. Тук движението завършваше до хотела и до зимната пързалка, която се намираше до хотела.
След „Панах“ по улица „Сердика“ беше старата златарска чаршия и Хаджимановият хан, който в турско време е бил център за срещи на търговците. Зад Хаджимановия хан имаше малки сокачета, които диагонално пресичаха кварталите и излизаха на днешните улици Веслец и Бачо Киро. Там имаше специални заведения под фирмите „Два сокола“. „Два бели гълъба“. „Двоумение“. „Ориент“ и други. Те бяха отворени денонощно. По тези улици целомъдрените софиянци не минаваха или най-малко не признаваха да са минавали. Тези заведения общината измести към ж.п. линия, но дълги години софиянци отказваха да живеят със семействата си в тези квартали.
Да тръгнем по ул. „Леге“. На ъгъла, гдето доскоро беше парфюмерията „Хай Лайф“, беше манифактурният магазин на Илия Сакаров, баща на покойния д-р Сакаров, до него в едно дюкянче беше банката на известния Ешкенази (Кьосето), а след него — габровският търговец на шаеци Манев. Следваше стъкларският магазин на Йосиф Гершон и деликатесният магазин „Копривщица“ на Христо Рашков. В задната част на магазина се сервираха аперитиви пред една маса, изпълнена с мезета. На обед ще намерите група мераклии на мохабет. Каква обстановка! На една дълга маса с етажерка са наредени в дълги чинии: шмеркезе16, щука, хайвер, тарама, аншоа, потънала в зехтин (не олио!), кулируди17, лакерди, нарязана пастърма, резенчета от кашкавал, а в страни лежи унгарски салам — 35 сантиметра дебелина в диаметър и цял обвит в станиол. Над главите ни висят накачени копривщенски луканки, шуменска марка „Глиган“, сливенска бел-пастърма, обикновена козя пастърма за препичане и на края сурови свински наденици, които купувахме на метър.
В тънки кристални чашки момчетата на бай Христо Рашков ни сервираха това, що „Душа ни сака“: троянска сливовица, препечена гроздова, хиоска мастика, амер пикон, бир, вермут, французки абсент, Евксиноградско бяло вино, станимашка малага, пазарджишко червено вино, или най-сетне Прошеково пиво. Когато влезнехме у бай Христо, хващахме се на лаф и не забелязвахме, че е станало вече 3 часа след обед. Но когато излизахме, лицата ни изразяваха пълно задоволствие. След „Копривщица“ следваше дрогерията „Надежда“, пак галантерийни магазини до ул. „Алабинска“, гдето чаршията завършваше с малките бараки на „Трите еврейчета“.
Там, гдето днес е хотел Империал, имаше едно старо паянтово едноетажно здание, в което се помещаваше шантанът „Орфеум Неапол“ на Михаил Чернаев.
От срещната страна на ул. „Леге“, след магазина на Митрошинов, ще отбележим ресторанта „Последен грош“, в който човек можеше да се нахрани богато с три гроша (60 стотинки), и фурната „Охрид“ и магазин „Охрид“, както и съществуващия днес магазин „Торино“. Магазин „Торино“ е основан през 1890 година от веселяка левантинец Перчело (по-късно той откри заведението „Алказар“ на бул. „Цар Освободител“, днес кафе „България“). Негов заместник беше Димитър Якса, когото наследи Такев, починал преди две години. В „Торино“ тогава се продаваше истински италиански вермут, чашата 15 стотинки с мезе залък хляб и аншоа. Две чашки с две мезета струваха значи 50 стотинки (а днес за 2 чашки и 2 мезета не биха ви разправили стотина лева, ако не и повече). До „Торино“ беше книжарница „Витоша“, а до нея ателието за долни дрехи на виенския майстор С. Полицер, който с усмивка, когато ви взема мярка, непременно ще ви запита: „От ляво или от дясно… си държите кесията?“ Полицер беше виенчанин, много весел и духовит, от чийто устни усмивката не липсваше никога. Той използуваше всеки случай, за да подхвърли една шега, която се разбира и тъй и тъй. Полицер имаше син, който свърши българската гимназия, стана адвокат и после изчезна от България. Днешната улица „Знеполе“ не съществуваше, тя беше задръстена от бараката — павилион на „Червен рак“, която опираше до музея. Него тогава превръщаха от Буюк-джамия в археологически музей, а пред него там, гдето е днес Народната банка, един дълбок трап от дълги години, изпълнен с дялани камъни и бараки, стоеше да грози центъра на столицата.
Понеже споменах за Буюк джамия, нека кажа, че преди да бъде предопределена тая джамия за археологически музей, тя приютяваше Държавната печатница. След като Държавната печатница се премести в своята специфична сграда на днешния площад Ал. Невски, софийската община отстъпи джамията за театър. Тази вест зарадва нашите бездомни актьори. Кредит беше отпуснат, материали бяха стоварени пред джамията, която щеше да се превърне в театър с ложи, сцена, стаи за гримиране, бюфет и пр. Актьорите вече репетираха в едно от крилата на джамията, когато неочаквано Министерският съвет отмени решението на общината и забрани джамията да бъде превърната в театър. Тогавашният кмет Даскалов отишъл при министър Стамболов да го моли от свое име и от името на актьорите да отмени постановлението на Министерския съвет, но Стамболов отговорил, че това той бил длъжен да направи не по своя воля, но и защото не искал да разваля приятелството си с турците. „Какво ще кажат в Цариград, ако видят, че ние превърнахме джамиите в карагьозчийници?“ били последните му думи.
16
Шмеркезе — „пастет от сирене“ от нем. Shmer „мас, лой“ и Kaese „сирене“. Преносът на ударението върху последната сричка — шмеркезѐ — ясно показва, че съзнанието за немския произход на думата е загубено. Навярно се преосмисля като турско-арабско или френско(?).
17
Кулируда — неясно.