— Достатъчно ли е? — попита той.

Кнехт поклати глава и започна отново, весел, другият подхвана своите три гласа и четирите гласа изтегляха тънки ясни линии, докосваха се, подкрепяха се взаимно, пресичаха се и трептяха един над друг във весели извивки и фигури; и момчето, и старият вече не мислеха за нищо друго, отдаваха се на красивите сродени линии и на фигурите, които те, срещайки се, очертаваха и като че ли уловени в тяхната мрежа, двамата свиреха, поклащаха се леко и се подчиняваха на някакъв невидим диригент. И когато мелодията отново стигна до своя край, магистърът обърна глава назад и попита:

— Хареса ли ти, Йозеф?

Кнехт го погледна, грейнал и благодарен. Той сияеше, но не промълви нито дума.

— Знаеш ли — попита го майсторът — какво е фуга? На лицето на Кнехт се появи израз на колебание.

Беше чувал вече фуги, но още не бяха ги минали в учебните часове.

— Добре — каза майсторът, — тогава аз ще ти покажа. Ще го схванеш най-бързо, ако сами създадем една фуга. И тъй, за фугата ни е потребна преди всичко тема, няма да я търсим дълго, ще я вземем от нашата песен.

Той изсвири няколко тона, откъс от песенната мелодия, който прозвуча чудно, някак като отрязан, без глава и опашка. Изсвири темата още веднъж и продължи нататък, вече идваше първата строфа, втората превърна квинтата в кварта, третата повтори първата октава по-високо, а четвъртата — втората, въведението завърши с едно обобщение в тоналността на доминантата. Втората разработка модулира по-свободно в други тоналности и третата, клоняща към субдоминанта, завърши с вариация върху основния тон. Момчето гледаше белите пръсти на свирещия, които издаваха интелигентност, виждаше как по съсредоточеното му лице леко се отразява разгръщането на фугата, докато очите оставаха в сянката на полуспуснатите клепачи. Сърцето му преливаше от обожание, от любов към магистъра, Йозеф слушаше фугата и му се струваше, че днес за пръв път чува музика и зад възникващото в момента музикално произведение долавяше духа, ощастливяващата хармония между закон и свобода, между служене и господство, отдаде се и самообрече на този дух и този магистър, в същите минути виждаше себе си и своя живот, виждаше целия свят, ръководен от духа на музиката, подреждан и изясняван, и когато свиренето стигна до своя край, видя почитания човек, вълшебника и властелина, да стои още известно време леко приведен над клавишите с полуспуснати клепачи, а лицето му — тихо озарено от нещо вътрешно, и не знаеше дали да ликува заради блаженството на тези мигове, или да плаче, че бяха отлетели. Тогава старият мъж бавно се надигна от столчето до пианото, погледна Йозеф с весели сини очи пронизително и едновременно неизразимо дружелюбно и каза:

— Никога двама души не могат да станат приятели по-лесно, отколкото когато музицират. Това е прекрасно. Да се надяваме, че ще бъдем приятели, ти и аз. Може би ти също ще се научиш да създаваш фуги, Йозеф.