- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «». Краткое содержание книги:
Кнехт вече беше извадил цигулката си. Възрастният мъж удари на пианото „ла“, момчето настрои инструмента, сетне погледна въпросително и плахо магистъра.
— Какво би искал да изсвириш? — попита той.
Ученикът не можеше да отговори, душата му преливаше от благоговение към стария, никога не бе виждал такъв човек. Колебливо посегна към нотната си тетрадка и му я поднесе.
— Не — каза магистърът, — бих искал да свириш по памет и не упражнение, а нещо просто, което знаеш наизуст, може би песен, която обичаш.
Кнехт беше объркан, омагьосан от това лице и тези очи, мълчеше, много се срамуваше от смущението си, но не можеше да каже нищо. Магистърът не настоя. Той изсвири с един пръст първите тонове на една мелодия, погледна въпросително момчето, което кимна и веднага я подхвана радостно, тя беше от старите песни, които често се пееха в училище.
— Още веднъж — каза магистърът.
Кнехт повтори мелодията и старецът я изсвири и на втори глас. Сега в малката стая за упражнения познатата песен прозвуча на два гласа.
— Още веднъж!
Кнехт свиреше, едновременно магистърът изпълняваше втори и трети глас. Хубавата стара песен отново проехтя в стаята тригласно.
— Още веднъж!
И магистърът изсвири и трите гласа.
— Чудесна песен — каза той тихо. — Изсвири я сега в алт.
Кнехт послуша и засвири. Магистърът му беше дал единствено първия тон, а сам изпълняваше другите три гласа. И отново старият каза:
— Още веднъж!
Този път мелодията прозвуча по-радостно. Кнехт я изсвири в тенор, придружена от два или три отпева. Двамата свириха песента много пъти, вече не бе необходима уговорка, с всяко повтаряне мелодията съвсем естествено ставаше по-богата на орнаменти и вариации. Тоновете отекваха празнично във ведрата утринна светлина на малката гола стая. След известно време старият престана да свири.
— Достатъчно ли е? — попита той.
Кнехт поклати глава и започна отново, весел, другият подхвана своите три гласа и четирите гласа изтегляха тънки ясни линии, докосваха се, подкрепяха се взаимно, пресичаха се и трептяха един над друг във весели извивки и фигури; и момчето, и старият вече не мислеха за нищо друго, отдаваха се на красивите сродени линии и на фигурите, които те, срещайки се, очертаваха и като че ли уловени в тяхната мрежа, двамата свиреха, поклащаха се леко и се подчиняваха на някакъв невидим диригент. И когато мелодията отново стигна до своя край, магистърът обърна глава назад и попита:
— Хареса ли ти, Йозеф?
Кнехт го погледна, грейнал и благодарен. Той сияеше, но не промълви нито дума.
— Знаеш ли — попита го майсторът — какво е фуга? На лицето на Кнехт се появи израз на колебание.
Беше чувал вече фуги, но още не бяха ги минали в учебните часове.
— Добре — каза майсторът, — тогава аз ще ти покажа. Ще го схванеш най-бързо, ако сами създадем една фуга. И тъй, за фугата ни е потребна преди всичко тема, няма да я търсим дълго, ще я вземем от нашата песен.
Той изсвири няколко тона, откъс от песенната мелодия, който прозвуча чудно, някак като отрязан, без глава и опашка. Изсвири темата още веднъж и продължи нататък, вече идваше първата строфа, втората превърна квинтата в кварта, третата повтори първата октава по-високо, а четвъртата — втората, въведението завърши с едно обобщение в тоналността на доминантата. Втората разработка модулира по-свободно в други тоналности и третата, клоняща към субдоминанта, завърши с вариация върху основния тон. Момчето гледаше белите пръсти на свирещия, които издаваха интелигентност, виждаше как по съсредоточеното му лице леко се отразява разгръщането на фугата, докато очите оставаха в сянката на полуспуснатите клепачи. Сърцето му преливаше от обожание, от любов към магистъра, Йозеф слушаше фугата и му се струваше, че днес за пръв път чува музика и зад възникващото в момента музикално произведение долавяше духа, ощастливяващата хармония между закон и свобода, между служене и господство, отдаде се и самообрече на този дух и този магистър, в същите минути виждаше себе си и своя живот, виждаше целия свят, ръководен от духа на музиката, подреждан и изясняван, и когато свиренето стигна до своя край, видя почитания човек, вълшебника и властелина, да стои още известно време леко приведен над клавишите с полуспуснати клепачи, а лицето му — тихо озарено от нещо вътрешно, и не знаеше дали да ликува заради блаженството на тези мигове, или да плаче, че бяха отлетели. Тогава старият мъж бавно се надигна от столчето до пианото, погледна Йозеф с весели сини очи пронизително и едновременно неизразимо дружелюбно и каза:
— Никога двама души не могат да станат приятели по-лесно, отколкото когато музицират. Това е прекрасно. Да се надяваме, че ще бъдем приятели, ти и аз. Може би ти също ще се научиш да създаваш фуги, Йозеф.