Но може би, ах, вероятно, няма да се стигне до това, едва ли е възможно, положително магистърът си има друга работа, освен тази да слуша малки момчета да свирят на цигулка, той ще иска да види и чуе само по-възрастните и по-напредналите ученици! С такива мисли момчето очакваше деня, денят дойде и започна с едно разочарование, по улиците не ехтеше музика, къщите не бяха обкичени със знамена и гирлянди и то трябваше както всеки друг ден да вземе книгите и тетрадките си и да отиде за привичните занятия; дори в класната стая не се виждаше ни най-малката следа от украса и празничност, всичко бе както обикновено. Часът започна, учителят носеше същия всекидневен костюм както винаги, никаква реч, ни дума не спомена за високия уважаван гост.

Но през втория или третия час все пак се случи нещо: на вратата се похлопа, влезе училищният прислужник, поздрави учителя и съобщи, че ученикът Йозеф Кнехт след четвърт час трябва да се яви при учителя по музика и да има грижата да се среше прилично, да измие ръцете и почисти ноктите си. Кнехт пребледня от страх, напусна училището като в шемет, изтича до интерната, остави си книгите, изми се и се среса, взе разтреперан калъфа с цигулката и тетрадката с упражненията си и като мъчително поемаше дъх, тръгна към пристройката за кабинета по музика. Един развълнуван съученик го посрещна до стълбището, кимна към стаята за упражнения и каза:

— Тук трябва да чакаш, докато те повикат.

Не се мина много, макар на него да му се стори цяла вечност, докато го избавиха от това чакане. Никой не го повика, влезе един мъж, съвсем стар, както му се видя отначало, не много едър, белокос, с красиво озарено лице и пронизителни светлосини очи, от чийто поглед човек би могъл и да се страхува, ала този поглед бе не само пронизителен, но и весел, не от смях или усмивка, а от безмълвно блестяща, спокойна веселост. Той подаде ръка на момчето, кимна му, седна внимателно на табуретката пред старото пиано за упражнения и каза: