Тогава Кнехт беше на дванадесет или тринадесет години, гимназист в градчето Беролфинген в подножието на Цабервалд, което може би е и негово родно място. Наистина от дълго време момчето беше стипендиант на гимназията, а учителската колегия, и най-настойчиво учителят по музика вече два или три пъти го бе препоръчвал да бъде прието в елитно училище, но то не знаеше нищо за това, не беше се срещало с ученици от елита и още по-малко с майстори от върховната възпитателна колегия. И ето че веднъж учителят по музика (тогава Кнехт учеше цигулка и лютня) му съобщи: вероятно много скоро в Беролфинген ще дойде майсторът по музика, за да инспектира музикалното обучение в училището, нека Йозеф се упражнява прилежно, за да не изложи учителя си. Вестта развълнува момчето най-дълбоко, защото естествено то знаеше точно кой е майсторът по музика и че той не само, както явяващите се два пъти в годината училищни инспектори, идва от по-висшите сфери на възпитателната колегия, но е и един от дванайсетте полубогове, един от дванайсетте върховни ръководители на тази достопочтена колегия и за цялата страна — недостигаем авторитет по всички проблеми на музиката. Значи, самият магистър по музика, Ludi Magister, лично ще дойде в Беролфинген! На света имаше още една-единствена личност, която навярно се струваше на момчето Йозеф по-загадъчна и по-приказна — магистърът на играта на стъклени перли. Още преди да познава очаквания магистър по музика, момчето беше обзето от дълбока и плаха почит, представяше си този човек ту като крал, ту като вълшебник, ту като един от дванайсетте апостоли или някой от приказните велики творци от времето на класиката, примерно Михаел Преториус, Клаудио Монтеверди, Й. Й. Фробергер или Йохан Себастиан Бах, и мигът, в който тази звезда щеше да изгрее, му вдъхваше колкото радост, толкова и страх. Тук в градчето и в класическата гимназия ще се яви един от полубоговете и архангелите, един от тайнствените и всемогъщи властелини на духовния свят; момчето ще го види, а може би магистърът ще го заговори, изпита, укори или похвали — това бе нещо голямо, един вид чудо и рядко небесно явление; и както уверяваха учителите, за пръв път от десетилетия магистърът по музика лично ще посети града и малката гимназия. Момчето си представяше идното в много картини, рисуваше си го преди всичко като голям обществен празник и прием, какъвто имаше случай да види веднъж, при встъпването в длъжност на новия кмет, с духова музика и обкичени със знамена улици, може би дори с фойерверки, а и другарите на Кнехт имаха такива представи и надежди. Неговата предварителна радост се засенчваше единствено от мисълта, че той самият ще трябва доста да се приближи до великия мъж и може пред него, големия познавач, непоносимо да се изложи с музиката и отговорите си. Ала този страх беше не само мъчителен, но и сладък, съвсем тайно и без да го признава, Кнехт отдавна вече намираше целия очакван празник, заедно със знамената и фойерверките, не толкова красив, толкова вълнуващ, важен и въпреки всичко чудно радостен, колкото обстоятелството, че той, малкият Йозеф, ще види този човек съвсем отблизо и че магистърът прави това посещение в Беролфинген донякъде и заради него, та нали идва да провери обучението по музика и учителят му явно смята за възможно той да го изпита.