Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Парашкевов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))». Краткое содержание книги:
Отново осъзнах бедността си. Нямаше какво да й предложа, нямах дори някакво дребно украшение или медна гривна, колкото и неподходящи да бяха за подарък. Обхвана ме такъв срам, че наведох глава и замълчах.
— Подари ми тогава нещо, което ще ободри сърцето ми — продължи тя, повдигна с пръст брадичката ми и доближи лицето си до моето.
Когато разбрах какво искаше, допрях устните си до нейните меки устни. Тя въздъхна леко и каза:
— Благодаря ти, Синухе. Подаръкът ти беше хубав и аз няма да го забравя. Но ти вероятно идваш от някоя далечна страна, защото още не си се научил да целуваш. Иначе не би било възможно след отрязване на къдриците ти тиванските девойки да не са те посветили в това изкуство. — Тя свали от палеца си златно-сребърен пръстен с необработен зелен камък, сложи го на ръката ми и добави: — Аз също трябва да ти дам подарък, за да не ме забравиш. Когато те ръкоположат и постъпиш в Дома на живота, можеш да накараш да изгравират печата ти в този камък. Тогава ще бъдеш на равна нога с богатите и сановниците. Не забравяй обаче, че камъкът е зелен, защото името ми е Нефернефернефер и защото някой е казал, че очите ми са зелени като Нил по време на летния зной.
— Не мога да приема пръстена ти, Нефер — възпротивих се аз и с неописуема наслада повторих името й — Нефернефер! И все пак аз никога няма да те забравя.
— Глупчо! — отвърна тя. — Задръж го, щом аз искам това. Задръж го заради каприза ми, който някога ще ми донесе висока лихва. — Тя поклати заканително тънкото си пръстче и очите й се смееха, когато додаде: — И не забравяй да се пазиш от жени, чиято прегръдка изгаря по-лошо от огън!
Обърна се и си тръгна, като не ми разреши да я изпратя. От вратата на храма я видях да се качва в разкошен паланкин. Пред него слуга с викове почна да й проправя път сред тълпата на двора. Хората се отдръпваха, гледаха след паланкина и си шепнеха нещо. Останал сам, аз усетих невъобразимо чувство на пустота, сякаш се бях сгромолясал в тъмна бездна.
Няколко дни по-късно Метуфер забеляза пръстена, хвана недоверчиво ръката ми и го разгледа.
— Кълна се в четиридесетте справедливи павиана на Озирис — извика той, — това е от Нефернефернефер, нали? Брей, да не ти се надява човек!
Той ме погледна почти с уважение, макар че жрецът ме бе накарал да мета пода и изобщо ми възлагаше най-черната работа, понеже не му се бях подмазал с някой подарък. Тогава намразих Метуфер заради думите му така дълбоко и яростно, както само невръстният юноша може да мрази. Колкото и да ми се искаше да го разпитам за Нефер, аз не се поддадох на това унижение. Заключих тайната в сърцето си, защото лъжата е по-сладка от истината, а мечтата — по-лъчезарна от земното съприкосновение. Съзерцавах зеления камък на ръката си, спомнях си очите и хладната й гръд и от пръстите ми сякаш още се разнасяше ароматът на помадата й. Тя беше в ума ми, меките й устни продължаваха да докосват моите и да ме утешават, защото Амон вече ми се беше явил и вярата ми беше рухнала.
Мислейки за нея, аз шепнех с пламнало лице: „Сестрице моя!“ И тези думи звучаха като ласка, защото от дълбока древност те са означавали и вечно ще означават: „Любима моя!“
3
Но нека разкажа как ми се яви Амон.
На четвъртата нощ беше мой ред да бдя над спокойствието на Амон. Бяхме седмина момчета — Мата, Мойсей, Бек, Синуфер, Нефру, Ахмосе и аз — Синухе, синът на Сенмут. С Мойсей и Бек се знаехме от по-рано като кандидати за Дома на живота, а останалите не ги познавах.
Със сериозно изражение ние следвахме жреца — нека името му остане в забрава, — когато ни поведе към вътрешността на храма. Амон беше отплувал с ладията си зад западните планини, стражите бяха изсвирили със сребърните си тръби и портите на храма бяха затворени. От постенето и напрежението бях отслабнал. Но водещият ни жрец се беше навечерял добре с месо от жертвените животни, с плодове и сладкиши. По лицето му се стичаше масло и бузите му се бяха зачервили от виното. Подсмихвайки се, той повдигна завесата и ни даде да погледнем в светилището. Амон стоеше в нишата си, издялана в огромен каменен блок. Скъпоценните камъни по високата шапка и яката му искряха от пламъка на светилниците червени, зелени и сини като живи очи. Наставлявани от жреца, на разсъмване щяхме да го намажем с помада и да го преоблечем, защото дрехите му трябваше да се сменят всяка сутрин. Бях го виждал и по-рано, когато на пролетния празник го изнасяха в златна ладия на двора и хората лягаха ничком пред него. Бях го виждал по време на най-големия разлив да плува по свещеното езеро в кораба си от кедрово дърво. Но тогава като прост ученик го гледах само отдалеч и червените му одежди никога не ми бяха правили такова поразително впечатление, както при пламъка на светилниците в безмълвната тишина на светилището. Червени одежди носят само боговете и докато се вглеждах във възвишения му лик, имах чувството, че тежестта на каменния свод притиска гърдите ми и ще ме задуши.