Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Парашкевов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))». Краткое содержание книги:
Запознах се с храма, чието могъщество и несметни богатства поразиха юношеското ми съзнание. Удивителна беше гледката още в преддверията и залите му, където тълпите от сутрин до вечер неспирно се трупаха. Хора от всички слоеве на народа, говорещи на всевъзможни езици и с всякакъв цвят на кожата, пристигаха да се поклонят на Амон, да се помолят за себе си, за близките си и за сполуката на начинанията си или да поднесат на Амон подаръци, които той бе заслужил, закриляйки човешката предприемчивост, здраве и непочтени сделки. Очите ми привикнаха да гледат съкровища, скъпи съдове, фигури от слонова кост и кутии от абаносово дърво. Носът ми не се дразнеше от аромата на тамяна и благоуханните смоли. Ушите ми свикнаха да слушат непозната реч и свещените брътвежи, които народът вече не разбираше. Могъществото на Амон ме смазваше, нощем сънувах кошмари и стенех в съня си.
Кандидатите за най-ниската жреческа степен бяха разделени на групи в зависимост от специалностите, които щяха да изучават по-нататък. Ние, бъдещите ученици в Дома на живота, образувахме самостоятелна група. Не се сближих с никого от другарите си, тъй като добре си спомнях мъдрия съвет на Птахор. Затворих се в себе си, изпълнявах безпрекословно всяка заповед и се правех на глупав, когато другите говореха остроти и по момчешки се гавреха с боговете. Сред нас имаше синове на известни лекари специалисти, чиито съвети, грижи и посещения по домовете се заплащаха със злато. Имаше също синове на обикновени селски лекари. В повечето случаи те бяха по-възрастни от останалите, вече пълнолетни, недодялани и обгорели от слънцето. Стараеха се да прикрият своята плахост и съвестно да учат уроците си. Имаше и деца от простолюдието с вродена жажда за знания, които се стремяха да се откъснат от занаята и съсловието на родителите си. С тях се отнасяха най-строго, от тях изискваха най-много, тъй като жреците проявяваха инстинктивно съмнение към ония, които не се задоволяваха с досегашното си положение.
Предпазливостта ми се оказа от полза, защото скоро забелязах, че сред нас имаше шпиони и доносници на жреците. Една непредпазлива дума, едно изречено съмнение или шега в другарски кръг бързо стигаше до ушите на жреците, виновникът биваше извикван на разпит и наказван. Някои момчета ги биеха с пръчки, други прогонваха от храма и за тях вратата към Дома на живота както в Тива, така и навсякъде в Египет се затваряше завинаги. Ако притежаваха усърдие, те можеха да станат помощници на гарнизонните хирурзи в колониите или да си създадат бъдеще било в Куш, било в Сирия, защото славата на египетските лекари се бе разнесла навред по света. Но повечето от тях пропадаха и се превръщаха в дребни писари, ако все пак се бяха научили да пишат.
С моята грамотност аз имах значително предимство пред много от по-възрастните ми другари. По мое мнение вече бях достатъчно зрял за постъпване в Дома на живота, но ръкополагането ми се бавеше. Не смеех да попитам за причините, защото въпросът ми можеше да се изтълкува като непокорство спрямо Амон. Пилеех си времето в преписване на текстове за смъртта, които се продаваха в преддверията. Вътрешно се бунтувах и ме обземаше униние. Много мои по-бездарни другари вече се учеха в Дома на живота. Но може би чрез вещите напътствия на баща ми аз получавах по-добро начално образование, отколкото те. Впоследствие разбрах, че жреците на Амон бяха по-умни от мен. Те ме наблюдаваха, предусещаха упорството и съмненията ми и ме поставяха на изпитание.
Унинието ми растеше, спях неспокойно и вечер често се усамотявах на брега на Нил да гледам залеза на слънцето и изгряващите звезди. Смехът на момичетата по улиците ме дразнеше. Копнеех по нещо непознато, отровният мед на приказките и стиховете бе проникнал в съзнанието ми, размекваше сърцето ми и надигаше сълзи в очите ми, когато бивах сам. Понякога баща ми ме поглеждаше, подсмихвайки се, а Кипа още по-усърдно ми разказваше истории за неверни жени, които канели хубави младежи да се забавляват с тях, докато мъжете им били на път.
Най-сетне ми съобщиха, че е мой ред да бдя в храма. Налагаше се да прекарам една седмица във вътрешността му и да не напускам очертанията му. Трябваше да се пречистя и да постя. Баща ми побърза да отреже момчешките ми къдрици и покани съседите ни да отпразнуваме деня на моето възмъжаване. От този момент нататък на мен щяха да гледат като на пълнолетен, защото имах готовност да бъда ръкоположен за жрец. Колкото и незначителен да беше сам по себе си този акт, той все пак ме издигаше над съседите и връстниците ми.