Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Парашкевов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))». Краткое содержание книги:
Кипа се беше потрудила, ала медените й сладкиши не ми бяха вкусни, нито пък веселбата и грубите шеги на съседите ме забавляваха. Вечерта, след като те се разотидоха, настроението ми се пренесе върху Сенмут и Кипа. Той заразказва историята на моето раждане, Кипа му помагаше да си я припомни, а аз разглеждах провесената над леглото им тръстикова лодка. Почернелите начупени стъбла събудиха болка в сърцето ми. Нямах истински баща и майка на този свят. Бях самотник под звездите в големия град. Може би бях просто жалък чужденец в страната Кеми. Може би произходът ми беше забулен в позорна тайна.
С наранено сърце облякох церемониалните дрехи, приготвени от Кипа с грижа и любов, и поех към храма.
2
Бяхме двадесет и пет юноши и младежи, на които предстоеше да бъдат ръкоположени. Изкъпахме се в езерото на храма, обръснаха косите ни и ние надянахме груби дрехи. Жрецът, комуто се падна да ни ръкоположи, не беше дребнав. По древен обичай той можеше да ни наложи различни унизителни ритуали, но сред нас имаше синове на сановници и няколко прависти — зрели мъже, които вече бяха положили изпит по специалността си и сега встъпваха в служба на Амон, за да подсигурят кариерата си. Бяха надонесли храна, напиха жреца с вино и през нощта някои от тях избягаха в увеселителните заведения. Аз бдях с наранено сърце и в главата ми кръжаха нерадостни мисли. Задоволих се с къшей хляб и паница вода, както повеляваше обичаят, и ту с надежда, ту с мрачни съмнения зачаках какво ще се случи.
Бях толкова млад и ужасно много ми се искаше да вярвам. Казваха, че Амон се явявал и разговарял с всеки кандидат за ръкополагане, и за мен щеше да бъде невероятно облекчение, ако можех да се освободя от самия себе си и да доловя смисъла на всяко нещо. Но пред лекаря дори фараонът застава гол. Покрай баща си още от малък бях опознал болестите и смъртта, погледът ми се бе изострил и аз виждах повече, отколкото връстниците ми. От баща си знаех, че за лекаря не бива да има нищо прекалено свято и че той може да се прекланя единствено пред смъртта. Затуй се съмнявах и всичко видяно през трите години в храма само подхранваше съмненията ми.
И все пак, мислех си аз, може би зад завесата, в полумрака на светилището, има нещо, което не познавам. Може би Амон щеше да ми се яви и да внесе покой в сърцето ми.
Такива мисли ме занимаваха, докато бродех по достъпния за всекиго коридор на храма. Разглеждах разноцветните изображения и четях свещените надписи, които разказваха какви безценни дарове фараоните бяха поднасяли на Амон като негов дял от военната плячка. Изведнъж насреща ми се зададе красива жена, през чиито ефирни ленени дрехи прозираха гърдите и бедрата й. Беше стройна и напета, а устните, бузите и веждите й бяха оцветени. Тя ме погледна с любопитство и без никакво стеснение.
— Как се казваш, хубави момко? — запита тя и зелените й очи се спряха върху сивата ми наметка, която показваше, че се готвех за ръкополагане.
— Синухе — отвърнах аз смутено, като не смеех да срещна погледа й. А беше толкова красива и капките масло по челото й така чудно ухаеха, че се надявах да ме помоли да я разведа из храма. Това често се случваше на учениците.
— Синухе — повтори тя замислено и ме погледна изпитателно. — Значи лесно се плашиш и бягаш, щом някой ти повери тайна.
Свързваше ме с легендата за приключенията на Синухе и това ме раздразни, защото още в училище достатъчно ми бяха досаждали с тези нелепости. Затуй се стегнах и я погледнах право в очите. Погледът й беше толкова странен, любопитен и ясен, че лицето ми пламна и огън обзе тялото ми.
— Защо да се плаша? — казах аз. — Бъдещият лекар не се плаши от никакви тайни.
— Я виж ти! — възкликна тя и се усмихна. — Пиленцето пищи, преди още да е счупило черупката. Кажи ми, има ли между другарите ти един младеж на име Метуфер? Баща му е царски зидар.
Метуфер — същият, който беше напил жреца и му беше дал златна гривна. Нещо ме преряза, но казах, че го познавам, и предложих да го повикам. Хрумна ми, че може да му е сестра или роднина. Тази мисъл ме успокои, погледнах я смело в очите и се засмях.
— А как ще го повикам, като не знам името ти и не мога да му кажа кой го търси? — реших се да запитам из.