Магическо кралство за продан. Продадено
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магическо кралство за продан. Продадено». Краткое содержание книги:
Тогава героят разбира, че кралската власт не може да се купи — тя се завоюва. И поема из своята страна, която не е нито в реалността, нито във вълшебния свят, а някъде по средата, за да обедини враждуващите си поданици: от нищожните гони-гноми до могъщите лордове от Зеленоречието, от вещицата Нощна сянка до ефирните речни създания. Предстоят му ужасяващи битки, смайващи разкрития, влудяващи съмнения. И една огромна загадка — кой е рицарят Паладин, защитаващ от памтивека кралете на Ландовър? Всички победи ще се окажат напразни, ако не успее да отговори на този въпрос. А времето тече бързо…
Дотук добре, каза си той, докато караше на запад към Сините планини. Всичко вървеше по план.
До него лежеше картата от Мийкс. Беше запомнил интсрукциите в нея наизуст. Трябваше да върви все по този път почти до Уейнсбъро и да излезе от магистрала „Хоризонт“ на юг по посока на Линчбърг. След двайсет мили щеше да излезе на един крайпътен завой на едно възвишение, от което се виждаха редица планини и долини от националния парк-гора „Джордж Уошингтън“. Това място беше отбелязано с малък зелен знак с номер тринайсет в черно. Там имало телефонна кабина и заслон. Той трябваше да спре край пътя, да паркира, да заключи колата отвътре и да пресече пътя към горската пътека отсреща. Трябваше да върви по тази пътека към планините приблизително две мили. Там щяха да го чакат.
В картата не се казваше кой ще го чака. Нито пък в писмото.
Казваше се, че някой по-късно ще дойде да прибере колата. Телефонът щеше да послужи, за да повика транспорт в случай, че по-късно реши да се върне. Беше даден телефонен номер.
Изведнаж го налегна съмнение. Намираше се сред някаква далечна, неизвестна местност и само Мийкс знаеше точно къде е. Ако просто изчезнеше, Мийкс изведнаж щеше да се окаже собственик на неговия милион — ако допуснеше, че всичко е съзнателна измама. И по-странни неща са били правени, и то за много по-малки суми.
Замисли се за такава вероятност, но тръсна глава. Невъзможно бе. Мийкс беше агент на „Роузънс“, а човек в неговото положение сигурно бе основно проучен. Освен това имаше твърде много начини да бъде заловен при подобно деяние. Майлс знаеше за контактите на Бен с фирмата и причината за тези контакти. Можеха да бъдат проследени и изпратените суми. Копия от писмото на Мийкс бяха оставени сред неговите ценни книжа. А и обявата за продажбата на Ландовър беше публично достояние.
Той изтласка съмненията от съзнанието си и насочи цялото си внимание към пътя. От седмици гореше в очакване на онова, което предстоеше. Едва успяваше да се владее. Освен това спа зле през нощта и се събуди призори. Естествено бе да го тормозят какви ли не нездрави мисли.
Стигна в началото на магистрала „Хоризонт“ за малко повече от трийсет минути и свърна на юг. Двупосочното платно навлизаше неотклонно в Сините планини и се виеше между гори и планински склонове, извисили се в късното ноемврийско слънце. От двете страни се разкриваха просторни гледки, ширналите се национални гори и паркове прелитаха покрай него с пейзажи, от които на човек му спираше дъхът. Пътуването бе леко. Срещна три коли в насрещното платно. Това бяха семейства с къмпингови екипировки. Едната кола теглеше каравана. Не настигна никой, който да пътува на юг.
Двайсет минути по-късно той зърна завоя, отбелязан със зеления знак и номер 13, обозначен в черно. Отне газта, свърна с „Нюйоркъра“ на калдъръмената крайпътна просека и спря пред телефона и заслона. Слезе от колата и се огледа наоколо. Крайпътната ивица стигаше вдясно до една издатина с верига и парапет, от която се виждаха гори и планински хребети на мили надалеч. Това бе малка част от националния парк. От отсрещната страна на пустия път в утринната слънчева светлина се издигаше планински склон — лабиринтът от дървета и скали бе обгърнат в накъсана пелена от мъгла. Загледа се нагоре към планинския връх, зареял поглед в мъглата, която се носеше на гирлянди. Денят бе тих и пуст и дори вятърът не създаваше никакъв шум.
Той се обърна, протегна ръка към колата и извади оттам куфарчето с вещите си. То не бе по-голямо от прочутите спални чували и съдържаше не многото му странни вещи, които му се искаше да вземе със себе си — бутилка от любимия му „Гленливет“ за специални случаи, тоалетни принадлежности, хартия и писалки, няколко книги, два чифта боксьорски ръкавици, последните броеве на списанията, които продължаваше да чете, анкерпласт, един стар спортен екип и обувки за бягане. Не бе си направил труда да помъкне много дрехи. Знаеше, че ще се чувства по-добре, ако се облича в онова, което носеха в Ландовър.
Затвори колата и я заключи, оставяйки ключовете отвътре. Пусна портфейла си в раницата, огледа се наоколо още веднъж и прекоси пътя. Беше облечен в леки спортни дрехи в морскосиньо и червено с бели кантове. Беше си донесъл маратонките и гуменките, защото не можа да прецени кои е по-добре да носи при подобно пътешествие и защото едва ли би си намерил по-удобни обувки за мястото, където се бе отправил. Странно, че Мийкс не му беше дал никакви инструкции за облеклото и личните вещи.
Спря на отсрещния край на пътя и огледа гористия склон пред себе си. От скалите се стичаше малък поток през редица от бързеи, които проблясваха сребристо в прошарената слънчева светлина. Една пътечка се виеше покрай брега на потока и се губеше сред дърветата. Бен преметна сака си през рамо и тръгна нагоре.