Отровителят от Птах
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жана Тотева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровителят от Птах». Краткое содержание книги:
— Как са умрели ли, Ваше Височество? От нещо истински зло — надзорникът хвана Амеротке за лакътя и го заведе по-близо до трите трупа.
Повдигна ленения чаршаф и му показа разрязаните им и отворени стомаси. Част от кожата бе отметната и прегъната нагоре като капак. Амеротке притисна ръце към лицето си. Въпреки миенето и парфюмирането все още се усещаше ужасно зловоние, от което му се повдигна. Той се извърна. Надзорникът го поведе към другата страна на стаята и двамата застанаха под прозореца.
— Виждал съм много трупове — Амеротке избърса уста с опакото на ръката си, — но тази миризма, това е нещо повече от зловонието на смъртта.
— Това е отвратителната смрад на отровата, господарю. Но каква е била или как е дадена, не мога да кажа. Когато телата бяха отворени — той потупа собствения си стомах, — вътрешностите им бяха като развалени, почти съвсем изгнили и нямаха никакъв цвят.
— И какво би могло да причини това? — попита Амеротке.
Надзорникът се засмя. Остави долу светената метличка и потира с водата и потри ръце.
— Господарю, по колко начина може да бъде убит човек?
— Чувал ли си за Ари Сапу? — попита Амеротке. — Книгите на гибелта?
— Разбира се — отвърна старият човек, — постъпих в този храм още когато бях три педи от земята. Обичам това място. Това е моят дом, моя живот. Аз… — той долови искрата на нетърпение в очите на Амеротке. — Извинете ме, господарю. За вас това е огромна загадка, но за мен смъртта не съдържа никакви тайни: просто три тела, чиято ка вече пътува в Далечния запад. Аз съм тук само за да облекча техния път, както акушерка при раждане, но, разбира се, да, чувал съм за Книгите на гибелта. Вие знаете — приближи се той, — че в нашата библиотека има фрагменти от нея, нали? Беше открита преди много години. Господарю, може би си струва да се прочете.
— Нещо друго? — попита Амеротке, сочейки към телата. — Има ли нещо, което да можеш да ми кажеш?
— Измих телата — отвърна надзорникът. — Претърсих ги за всякакви възможни симптоми, но… — той сви рамене.
— Кажи ми — попита Амеротке, — когато махаш вътрешностите от коремите, понякога намираш някакви остатъци от последната приета храна, нали?
— Тези бяха празни — отговори надзорникът. — Органите бяха на петна, обезцветени, леко набъбнали и подути, и като че ли промити от отвратителната отрова.
— А нещо друго? — настоя Амеротке. — Нещо по телата, по ръцете, около устата?
Надзорникът поклати глава.
— Нищо, господарю. Имам предвид нищо, което да съм забелязал.
Амеротке поблагодари на надзорника, после си тръгна от Къщата на смъртта и изкачи обратно стълбите към вътрешния двор на храма. Постоя за миг, любувайки се на лъчите на угасващото слънце, приветствайки полъхналия ветрец, опитвайки се да освободи ноздрите си от вонята на гнилост и от соления мирис на залата за балсамиране. Наистина, беше видял много трупове, но всеки един случай бе уникален и навяваше страх от смъртта. Той излезе от сенките и се загледа в небето, което бързо променяше цветовете си. Откъм храма протръбиха рогове, забиха гонгове, разнесе се мелодична музика на цимбали и лири — храмовите музиканти и хорът репетираха химна за сутрешното жертвоприношение. Мина през градината, където един слуга му сипа чаша чиста вода от висящия на пояса му мех, изработен от кожа на цяла газела, с малък мундщук на мястото на главата на животното. Слугата го упъти към Дома на писарите, където се намираха библиотеката и архивът. Долната част на Дома се състоеше от редица малки стаички, наредени покрай коридор, украсен с отличителните знаци и емблеми на Тот, Бога на думите, и с ужасни сцени от страховити истории и приказки, толкова обичани от тиванците. Амеротке разпозна много от фигурите: Ша, злото и отмъстително творение на Сет, чийто поглед превръщаше човек в камък; Сага, злостното и отвратителното създание с ястребова глава, способно на неописуеми жестокости.
Жрецът-библиотекар, надзорник на книгите, който дойде да приветства Амеротке, приличаше на стар селянин с грубата си кожа и воднистите си, избягващи директния поглед очи на лукавото си лице. Той неохотно пусна Амеротке през тежката кедрова врата, но не откъсваше поглед от водната купа в дъното на коридора, капките от която бавно отмерваха времето37.
— Светлината отслабва — заоплаква се той.
— Но аз не! — отсече рязко Амеротке. — Господарят Сененмут…
— Разбира се, разбира се — промърмори библиотекарят, прокарвайки по лицето си пръсти, целите изцапани с мастило.
Амеротке каза на възрастния човек какво иска да види.
37
Древните египтяни са си служели както с пясъчен, така и с воден часовник. — Б.пр.