Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
С неимоверно усилие на волята, той откъсна очи от страшното зрелище и се огледа наоколо. Трябваше да организира приятелите си, да, именно това трябваше да стори. Щеше да ги събере, можеше дори да повика и по-възрастните младежи от долината и заедно щяха да се втурнат в Дъндалис, подсилвайки защитата му.
Ала времето беше срещу него. Отново се огледа наоколо, после се обърна към вечнозелената горичка и еленовия мъх, за да извика на онези, които патрулираха там.
Вместо това рязко си пое дъх, прехапа устни и отскочи назад, към прикритието на двата бора. Беше зърнал, над самото било на долината и с гръб към него, почти плешивата глава, заострените уши и тебеширено жълтата кожа на врага. С треперещи пръсти Елбраян вдигна малкия меч от земята и потъна още по-навътре между дърветата, скован от ужас.
Пони не беше въоръжена — беше оставила тоягата горе на билото. Не че това имаше особено значение, тъй като бездруго не отиваше, за да се бие.
Не, тя отиваше в селото, за да открие родителите си, да потъне в сигурността на техните прегръдки и да чуе мекия глас на майка си да й нашепва, че всичко е наред. Единственото, което искаше, бе отново да стане малко момиченце, което, събудило се от лош сън, вижда майка му да се надвесва над него, подпъхвайки завивката под гърба му.
Този път обаче случващото се не бе кошмар. Този път писъците бяха истински.
Пони тичаше с всичка сила, а от очите й се стичаха сълзи и я заслепяваха. Спъна се в изпречил се на пътя й дънер, или поне тя си помисли така, после едва не припадна от ужас, усещайки как „дънерът“, който всъщност се оказа огромен фоморийски великан, пристъпва напред.
Ако в гърдите й бе останал поне малко въздух, Пони сигурно щеше да изпищи и това щеше да бъде краят й — смазана до смърт от крака на великана.
За щастие, вниманието на звяра бе насочено към селото и той така и не я забеляза. Няколко широки крачки и чудовището вече беше далеч от Пони, която междувременно се бе изправила и след като си приготви два-три едри камъка, които да използва наместо оръжие, отново хукна напред. Гледаше да се движи успоредно (но със сигурност не твърде близо) до великана. Веднъж достигнала бойното поле и видяла ожесточената битка, която опустошаваше родното й място, тя вече не беше малко момиченце. Дошъл бе моментът да мисли трезво, зряло и бързо, да си припомни всичко, което бе научила през живота си. Навсякъде бе пълно с гоблини, освен това имаше още поне двама великани — близо петметрови създания, които вероятно тежаха най-малко по половин тон. Близките й бяха обречени! Онази част от нея, която вече не беше дете, онази част, която й нашепваше, че времето, когато ръката на майка й и нежният й глас можеха да пропъдят и най-страшните кошмари, си е отишло безвъзвратно, същата тази част сега разбираше, че с Дъндалис е свършено.
— План Б — прошепна си тя и звукът на думите й възвърна частица от самообладанието.
Правилата на оцеляването, които всички деца от граничните поселища научаваха от съвсем малки, гласяха, че в случай на бедствие най-важно бе да се защити селото. Ако това се окажеше невъзможно, трябваше се спасят колкото се може повече хора. План Б.
Пони си запроправя път между къщите, използвайки прикритието на сенките, които те хвърляха. Надзърна зад ъгъла на поредната колиба и се закова на място.
На главната улица на Дъндалис, досами къщата, иззад която тя надничаше, кипеше ожесточена битка. Първият, когото момичето видя, бе Олван Уиндон. Гордо изправен насред лютата сеч, той издаваше заповед след заповед, опитвайки се да организира двадесетината мъже и жени около себе си, за да успеят да отвърнат на вражеските атаки, които ги връхлитаха от всички страни. Първият порив на Пони бе да се втурне към обградените си съселяни и да се включи в битката. Бързо отхвърли тази мисъл, тъй като добре разбираше, че да си пробие път през обръча от гоблини е невъзможно. Въпреки това остана на мястото си още малко, достатъчно, за да види как железният пестник на Олван се стоварва върху най-близкия гоблин и го поваля на земята със строшен череп. Изпълнена с мрачно задоволство, тя размаха победоносно юмрук, после обаче затаи дъх, видяла недалеч от Олван друг мъж да отбива копията на обградилите го гоблини.
Баща й.
Елбраян шумно си пое дъх, после прехапа устни. Не знаеше какво да прави, освен това мислено се проклинаше за онова, което вече бе сторил.
Докато се криеше между двата бора, беше изгубил врага си — първата му и може би фатална грешка.
Сега трябваше да впрегне цялата си воля, за да се пребори с обзелия го ужас; трябваше да преодолее страха и да си припомни всичко, което бе научил от баща си. Истинският войн познава врага си и открие ли го, не го изпуска от поглед нито за миг. Повтаряйки си това правило като заклинание, Елбраян пристъпи към дебелия боров ствол. Точно преди да надникне иззад него се поколеба за миг, убеден, че гоблинът го чака от другата страна, с оръжие в ръка и готов да размаже главата му, щом го види да се подава.