Сънят на сукубата
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Джорджина Кинкейд #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сънят на сукубата». Краткое содержание книги:
— Ами… ти пишеш за по-различни въпроси. Проблемът е, че носиш дрехи, които са ти прекалено големи.
Очите й се разшириха от изненада.
— Аз съм голяма. Дрехите са широки. Те прикриват дебелината ми.
Мади не беше дебела, поне не много. Според мен беше размер 48–50, но ниският й ръст я правеше да изглежда малко по-закръглена. Имаше правилни пропорции и красиво лице. Разбира се, предвид анорексичните модели, толкова популярни сред хората днес, можех да се поставя на нейно място.
— Не си дебела. Дрехите те карат да изглеждаш такава. Нещо по-тясно ще ти стои подобре.
— Не мога да облека прилепнали дрехи.
— Не е нужно да са прилепнали. Просто трябва да са твоя размер.
Мади въздъхна и прокара ръце отстрани по бедрата си.
— Нямаш представа какво е — каза тя с лека обвинителна нотка в гласа. — Ти си красива и крехка. Не всички имаме лукса винаги да изглеждаме съвършено.
— Никой не изглежда съвършено винаги — възразих. — Определено не и аз. — Добре де, това не беше вярно. — Просто ти трябват подходящи дрехи. А и красотата е въпрос на самочувствие. Ако се чувстваш секси, значи си секси.
Мади не беше убедена.
— Не е толкова лесно. Мъжете не се редят на опашка пред вратата ми. Знаеш ли откога не съм била на среща?
— И отново всичко е въпрос на самочувствие. Виж, не искам да те критикувам, но невинаги се държиш приветливо. Искам да кажа, че с мен и с Дъг си такава. Донякъде. Но само толкова.
— Знам, че не ме бива много с хората — призна Мади, кръстосвайки ръце пред гърдите си. — Просто не умея да водя безсмислени разговори.
— Да, но все пак трябва да говориш за нещо. Това е част от живота.
— Ако някой мъж дойде и ме заговори, мога да опитам, но май няма желаещи — тя посочи тялото си. — То е виновно. Стигнахме дотам, откъдето тръгнахме.
— Ами ако мога да ти гарантирам среща? — попитах я; изведнъж ме осени идея.
Устните й се извиха в усмивка. Това на мига промени лицето й.
— На среща ли ме каниш?
— Не, но някой ще те покани, сигурна съм. Само ми позволи аз да подбера гардероба ти.
— Няма да се обличам като уличница.
— Добре — обещах, после се изправих от стола. — Виж, трябва да свърша някои неща. За сватбата облечи жълтата рокля. Сложи и колан. По-късно ще ти кажа какъв е планът за срещата. — Тя си тръгна със скептично изражение, а аз се залових за работа.
Денят отлетя. Така и не видях Сет в кафенето и реших, че сигурно работи вкъщи. По-късно имахме среща и знаех, че ще го видя. Откакто станах управител, прекарвах повечето време в офиса, което противоречеше на социалната ми натура. Понякога обаче се измъквах, за да заместя някого в почивката или да подредя витрината.
Докато бях край секцията за книги за самоусъвършенстване, един мъж се спъна и изпусна книгите, които държеше. С надеждата, че не се е спънал в килима и не обмисля да ни даде под съд, бързо се наведох да му помогна.
— Не, не — каза припряно той и бузите му пламнаха. Беше на възрастта, на която аз изглеждах, тоест на около трийсет. — Не е нужно…
Аз обаче вече бях подредила книгите и разбрах на какво се дължи притеснението му. Отнасяха се за различни фетиши и най-вече за ексхибиционизъм и воайорство.
— Господи! — каза той, когато му ги подадох. — Толкова ми е неудобно. Чувствам се като някой перверзник.
— Няма проблеми — отвърнах. — Това си е ваша работа. Всеки си има своите… предпочитания.
Изглежда думите ми донякъде го успокоиха, но още му се искаше да избяга. Носеше халка и вероятно не беше споделил фетиша с жена си. Честно казано, бях изненадана, че търсеше книги по темата — можеше да намери стотици пъти повече информация в интернет. А може би със съпругата му ползваха един компютър и се страхуваше тя да не разбере.
Джорджина-сукубата, а не Джорджина-мениджърът, зададе следващия въпрос. Джорджина-мениджърът щеше да бъде уволнена веднага, ако някой я чуеше.
— Обичате да гледате или да го правите? — гласът ми беше тих.
Той преглътна, зачуди се дали не му се подигравам, но накрая явно реши, че съм сериозна.
— Да… го правя.
За части от секундата обмислих възможността да спя с него. Имах голяма нужда от енергия. Той щеше да бъде лесна мишена, предвид тайната си мания, която не можеше да удовлетвори никъде. Но пък тогава трябваше да го направя в това тяло, а идеята не ми харесваше. Бях в предпочитания от мен ежедневен образ. А не исках да го петня с работа.
Така че се усмихнах и го пуснах да върви, тихомълком желаейки му да осъществи сексуалните си щения.