Далеч от очите, далеч от ума
- Автор: Кей Мэрилин
- Серия: Дарба #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Русенова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Далеч от очите, далеч от ума». Краткое содержание книги:
Само в една глава можеха да се родят такива мисли.
— Ей, Кен — прошепна Джена. — Някой те вика.
Мадам я чу.
— Джена! Какво ти казах за подслушването?
— Всичко е наред, мадам — успокои я отпаднало Кен. — Не можете да я вините. Този тип наистина е шумен.
— Без майтап — рече Джена. — Дори не се наложи да се опитам да подслушам.
— Искаш ли да споделиш с нас този проблем, Кен? — попита учителката.
Кен въздъхна.
— Той се появява около веднъж седмично, или нещо подобно, и наистина ме дразни. Уж бил загинал при нещастен случай — паднал по някакви стълби и си ударил главата. Обаче твърди, че жена му го е убила и иска да викна полицията.
— Тогава защо просто не го послушаш? — предложи Джена. — Кажи на полицаите и той ще престане да те притеснява.
Кен поклати глава.
— Не искам да се замесвам. Освен това какво да им кажа? „Здравейте, господин полицай. Един мъртвец ме накара да ви предам това съобщение…?“ Ще ме помислят за смахнат!
— Ученици, и преди сме обсъждали такъв тип проблеми — каза мадам. — Какво да правим, когато дарбите ни пречат на живота ни? Мартин?
Слабичкият малък ревльо измърмори обичайния отговор:
— Предполага се, че не трябва да им обръщаме внимание.
— Точно така. И ако са прекалено настоятелни? Чарлс?
Приведеното в инвалидната количка момче отвърна:
— Не знам.
Мадам му хвърли укорителен поглед.
— Глупости, Чарлс! Знаеш много добре какво трябва да правиш, макар че невинаги го правиш. — Чарлс измрънка нещо. — Какво каза, Чарлс? Не те чухме.
— Отблъскваме ги! — тросна се Чарлс.
Саксийката на бюрото на учителката се разклати.
Мадам се вторачи ядосано в момчето.
— Чарлс! — Саксийката замръзна. — Благодаря ти, Чарлс. Правилен отговор. Съсредоточаваме се върху насилственото отблъскване на дарбите си.
— Опитвам се да се отърва от него, мадам — заяви Кен, — но този тип е наистина настоятелен.
Мадам кимна е разбиране и се обърна към класа:
— Ученици, Кен се нуждае от помощта ни. Нека опитаме да му дадем някакви идеи.
Джена не искаше пъшкането да излети толкова гръмко от устата й. Сега вече всички я гледаха кръвнишки.
— Уха, Джена! Налага ли се да бъдеш чак такава… — Кен не каза думата на глас. — Знаеш за какво говоря.
— Всички сме в това положение, Джена — меко додаде Емили. — Трябва да се грижим един за друг.
Мадам се присъедини към разговора:
— Нуждаем се от взаимната си подкрепа.
„Не и аз“, каза си Джена, ала този път успя да запази мислите си за себе си и опита да попречи на изражението си да я издаде. „Ама че загубеняци! Не са ми притрябвали техните мнения за каквото и да било.“
За щастие звънецът иззвъня точно в този миг и на нея не й се наложи да ги слуша повече.
— Утре ще продължим този разговор — рече мадам. — А домашното ви за следващия път е да разкажете за някой случай, при който успешно сте овладели дарбата си.
По пътя си към вратата Джена подмина Трейси и отново долови нещо необичайно в нея. Ала когато очите им се срещнаха, Трейси изписка и побягна.
На Джена всъщност не й пукаше. Дори в скучната малка глава на Трейси да се случваше нещо ново, какво от това? Те всички бяха смотани, тези така наречени деца с дарба, и всяко от тях живееше тъжен, жалък, скучен живот.
Не като нея…
5
Аманда гледаше часовника. Известно време се почуди, дали когато звънне последният звънец, кошмарът щеше да е свършил. Нямаше причина обаче да се надява на това. Преместването й не беше започнало с първия училищен звънец, така че защо да свърши с последния?
И все пак таеше надежда. Та нали тъкмо последният звънец беше много важен не само за нея, но и за всички ученици в „Медоубрук“, а навярно и за учителите. Той си беше голяма работа — означаваше край на учебния ден, освобождаване, бягство, свобода от властта. Така че може би, само може би, този звънец щеше да обозначи собствената й свобода, бягството й от затвора на окаяното тяло на Трейси.
Ала в петнайсет и четиридесет и пет следобед Аманда Бийсън излезе от сградата на гимназия „Медоубрук“ в същото състояние, в каквото беше влязла и сутринта — като Трейси Девън. Затова и преосмисли очакванията си.
Тази сутрин се беше събудила като Трейси и нямаше да дойде на себе си, докато не се събудеше на следващата сутрин. Все някак трябваше да изживее остатъка от деня и нощта като най-голямата смотла във вселената. Взе решение, че днес ще си легне много рано.