Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
— Това е ужасно, разбира се. Но така или иначе, за нея нямаше надежда. Май стана по-добре за нея. И за Лена също. Кой би искал такава майка?
Думите очевидно не бяха предназначени за моите уши. Госпожа Ейснер се стресна, когато ме видя, устните й издадоха лек ахкащ звук, после се затвориха бързо, като коркова тапа, набутана обратно в бутилката. Леля не каза нищо, просто стоеше и ме гледаше, и в тази секунда ми се стори, че светът и бъдещето ми се разпадат. Разбрах, че всичко това — кухнята, чистият до блясък линолеум на пода, светлините отгоре и огромната зелена купчина тресящо се желе, е всичко, което ще ми остане от мама след нейната смърт.
Изведнъж реших, че не е правилно да остана в къщата, че няма да изтърпя гледката на пълната с храна кухня, която, както осъзнах в онзи момент, вече щеше да бъде и моя кухня. Не можех повече да гледам онова зелено желе. Мама мразеше желе. Сърбежът плъзна по тялото ми, най-малко хиляда комара хукнаха из вените ми и започнаха да ме хапят отвътре така, че ми идеше да се разпищя, да заподскачам из стаята, да се завъргалям по пода.
И аз побягнах.
Появявам се в съблекалнята и заварвам Хана, стъпила с единия крак на пейката, да връзва маратонките си. Имам си една малко срамна тайна: обичам да бягам с Хана, но главната причина е, че това е единственото нещо, което мога да правя по-добре от нея. Но никога не бих го признала на глас, дори и след милион години.
Преди да успея да оставя чантата си, тя ме сграбчва за ръката и доближава глава до моята.
— Можеш ли да повярваш? — шушне в ухото ми и се усмихва, очите й блестят във всевъзможни цветове — синьо, зелено, златисто — святкат, както винаги, когато е развълнувана. — Бас държа, че онова вчера е дело на Невалидните. Всички мислят така.
Двете сме съвсем сами в съблекалнята — всички спортни отбори вече приключиха сезона, — но аз инстинктивно въртя глава, оглеждам помещението и изсъсквам:
— По-тихо!
Тя се отдръпва леко, мята косата си върху едното рамо и казва:
— Споко. Проверих навсякъде. Дори и в тоалетните. Сами сме.
Отварям шкафчето, което си е мое през всичките десет години в „Света Ана“, и оглеждам съдържанието му. На дъното има празни обвивки от дъвка, скъсани листове от тетрадка, кламери и върху всичко това се мъдри малка купчина — спортният ми екип, два чифта маратонки, няколко броя използвани наполовина дезодоранти, лак за коса и парфюм. След по-малко от две седмици ще се дипломирам и повече никога няма да видя вътрешността на това шкафче. Това ме натъжава за момент. Знам, че е отврат, но винаги съм обичала миризмата на гимнастически салон, онази смес от дезинфектант, дезодорант и футболни топки, зад която се долавя неизтребимата миризма на пот. Тя ме успокоява. Странна работа е животът: искаш нещо и чакаш ли, чакаш, имаш чувството, че минава цяла вечност. Но после то се случва, всичко отминава, а на теб ти се ще да се върнеш в момента, преди нещата да са се променили.
— Кои всички? По новините казаха, че е станала грешка при транспортирането или нещо такова — наежвам се аз. Имам нужда да повторя официалната версия, макар да знам не по-зле от Хана, че това са пълни глупости.
Тя възсяда скамейката и се вторачва в мен. Не й пука, въпреки че знае отлично колко мразя хората да ме гледат, докато се преобличам.
— Не ставай смешна. Това по новините не е истина. Кой би объркал крава с кашон с медикаменти? Дори и идиот би забелязал разликата.
Вдигам рамене. Естествено, че е права. Но тя продължава да ме гледа и аз бързам да навлека тениската. За разлика от Хана и другите момичета в училище, аз се смущавам от тялото си. Никой друг не си мисли, че определени места по него са сбъркани, но аз имам чувството, че съм като скицирана набързо картина от художник аматьор: на пръв поглед всичко е добре, но ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш всички грешки и поправки.
Хана протяга крак и започва да рисува по пода, упорито отказвайки да смени темата. В сравнение с останалите, тя е просто запленена от Пустошта и онова, което може би се крие там.
— Ако се замислиш, ще видиш, че планът им е бил страхотен и като организация, и като изпълнение. Участвали са най-малко четири или пет души, а може и повече, при тази безупречна координация.