Беки Б. и аферата с чантата

Силвия ми хвърля поглед, който недвусмислено подсказва, че вече окончателно ме е причислила към откачалките.

— Всичко тежко ще свърши работа — повтарям и точно в този момент съзирам тежкия телбод, поставен на щанда. Вземам го и започвам да удрям с него компактната си пудра колкото сили имам.

— Олеле! — пищи Силвия.

— Няма проблеми! — успокоявам я задъхана аз. — Просто трябва да… Готово!

Цялата кутийка с компактната пудра е на парчета. Измъквам с победоносен жест моята „Мастъркард“, която бях залепила за дъното на пълнителя. Това е моята най-тайна от тайните кредитна карта, моята карта за наистина спешни случаи. Люк със сигурност няма представа за нея. Освен ако няма рентгенов поглед, разбира се.

Идеята за скриването на кредитната ми карта в компактната пудра ми хрумна, след като прочетох онази брилянтна статия за управлението на парите. Не че имам някакъв проблем с парите — о, не! Но в миналото ми се е случвало да се сблъсквам с някоя и друга… криза.

И точно затова въпросната идея ми се понрави. Номерът е да държиш кредитната си карта на място, което наистина е трудно достъпно — например да я замразиш в леда на фризера, да я пришиеш в подплатата на чантата си или изобщо, където и да е, което да те затрудни, така че да имаш време да размислиш, преди да се решиш на дадена покупка. Доколкото схванах, тази простичка тактика е в състояние да намали разходите ти от излишни покупки до деветдесет процента.

Трябва да ви кажа, че тактиката действително сработва! Единственият проблем е, че непрекъснато ми се налага да си купувам компактна пудра, което като че ли ми излиза доста соленичко.

— Заповядайте! — изричам триумфално и подавам картата на Силвия, която се е вторачила в мен така, сякаш съм някой опасен психар. Пуска я колебливо през машинката си и само след секунда аз вече се подписвам върху касовата бележка. Подавам й бележката, а тя я прибира в едно чекмедже.

Настъпва кратка пауза. Имам чувството, че всеки момент ще експлодирам от нетърпение.

— Ами… може ли вече да ми я дадете?

— Заповядайте — отвръща нацупено тя и ми подава кремавата чанта с логото на магазина.

Стисвам студените дръжки между пръстите си и усещам как в гърдите ми се надига победоносен взрив.

Моя е!

Когато вечерта се прибирам в хотела, не вървя, а буквално летя. Това бе един от най-щастливите дни в целия ми живот. Прекарах целия ден в разхождане нагоре-надолу по Виа Монтенаполеоне с новата си ангелска чанта, поставена гордо на рамо така, че всички да я виждат. И всички я видяха, и й се възхитиха. В интерес на истината, възхищение е слаба дума за случая — хората направо я изпиваха с поглед. Все едно за един кратък миг се бях превърнала в знаменитост!

Най-малко двадесетина души се приближиха към мен, за да ме питат откъде съм я взела, а една жена с тъмни очила, която определено беше италианска филмова звезда, накара шофьора си да ми предложи три хиляди евро за чантата. А най-хубавото от всичко бе как чувах хората около мен да шептят: „Момичето с чантата «Ейнджъл»!“ И това беше само за мен! Единствено за мен!