Беки Б. и аферата с чантата

— Питах се дали сте сигурна, че всички, които са в този списък, действително искат ангелска чанта?

— Щом са включени в списъка — отговаря ми тя и ме поглежда така, сякаш съм пълен идиот.

— Да де, обаче може и да са си променили решението — обяснявам аз, изстрелвайки скорострелно думите си — или пък вече да са си купили такава! В такъв случай може да е дошъл моят ред! Не ме ли разбирате?! Няма никаква пречка точно аз да взема чантата!

Ама как е възможно тази жена да не проявява никакви чувства?! Не разбира ли колко важно е това за мен?!

— Свързваме се с нашите клиенти по реда, в който са записани — казва безстрастно Силвия. — Когато дойде и вашият ред, ще се свържем и с вас!

— Аз бих могла да свърша тази работа вместо вас! — казвам аз услужливо. — Само ми дайте телефоните им и веднага започвам да звъня!

Силвия ми отправя един продължителен, неразгадаем поглед, след което отсича:

— Не, благодаря! Ние ще ви се обадим, когато дойде вашият ред!

— Е, добре тогава — отвръщам съкрушена. — Все пак благодаря.

Не мога да направя нищо повече. Очевидно няма да стане днес. Просто трябва да престана да мисля за тази чанта и да се наслаждавам на остатъка от престоя си в Милано. Именно! Отправям последен жаден поглед към ангелската чанта, а после се насочвам към вратата на магазина и към обляната в ярка слънчева светлина улица.

Чудя се дали вече не е почнала да звъни на хората в списъка.

Не! Престани! Стига вече! Излизай и толкова! Няма нужда да емоцирам за такава дреболия! Даже не възнамерявам и да мисля за това! От този момент нататък ще се концентрирам върху… културата. Да, точно така! Онази голяма картина или каквото и да е там…

Внезапно се заковавам насред улицата. Записах във формуляра телефона на лондонския апартамент на Люк. А защо имам чувството, че той наскоро спомена нещо за смяна на телефоните?

Ами ако съм й оставила грешен номер?!

Давам бързо на задна и връхлитам в магазина.

— Здравейте! — изричам, останала без дъх. — Току-що се сетих, че няма да е зле да ви дам други адресни данни, в случай че не ме откриете на първия адрес и телефон. — Бръквам в чантата си и изваждам една от визитните картички на Люк. — Това е офисът на моя съпруг.

— Много добре — изрича доста отегчено Силвия.

— Само че… ако се случи да говорите с него, не бих искала да споменавате думата „чанта“. — Снижавам глас и допълвам: — Кажете някаква парола! Например: „Ангелът се приземи!“

— Да, „ангелът се приземи“ — записва безизразно Силвия, сякаш всеки божи ден извършва закодирани телефонни разговори.

Което, като се замисля, като нищо може да е вярно.

— Човекът, за когото трябва да попитате, е Люк Брандън — обяснявам, като й подавам визитката. — От „Брандън Къмюникейшънс“. Той ми е съпруг.

С периферното си зрение улавям как едрият мъж в другия край на магазина вдига глава от рафтовете с кожени ръкавици.