Беки Б. и аферата с чантата

Жалко. Правителствата развалиха играта!

Започвам да разглеждам внимателно изложените колани и в този момент от пробната излиза едър, набит мъж на средна възраст с пура в уста, облечен в изключително шикозно черно палто, обточено с кожа. Доколкото мога да преценя, човекът е на около петдесет години. Има златист загар на кожата, прошарена, ниско подстригана коса и пронизващи сини очи. Единственото, което не изглежда чак толкова стилно, е носът му, който, ако трябва да бъдем честни, прилича на смачкан домат.

— Хей, Роберто! — изрича той с дрезгав глас.

Аха, значи е англичанин! Обаче акцентът му е доста странен — нещо подобно на смесица между лондонския кокни и трансатлантически вариант на английския.

От пробната изхвърчава продавач в черен костюм и с черни очила, стиснал в ръка шивашки метър.

— Да, синьор Темпъл!

— Колко кашмир има в това нещо? — пита едрият мъж и поглажда критично палтото върху себе си, след което издиша огромен облак пушек от пурата си. Виждам как продавачът примигва, когато пушекът достига лицето му, но благоразумно запазва спокойствие.

— Синьор, тук кашмирът е сто процента.

— Значи това е най-добрият кашмир, така ли? — възкликва якият мъж и вдига предупредително пръст. — Внимавай да не ме пързаляш! Знаеш моето мото: само най-доброто!

Типът с черните очила примигва ужасено.

— Синьор, ние никога не бихме си позволили да ви… да ви пързаляме!

Мъжът се вторачва в отражението си за няколко секунди, след което кимва.

— Добре тогава. Ще взема три от тези. Едното отива в Лондон — започва да брои той на дебелите си пръсти. — Другото е за Швейцария. А третото за Ню Йорк. Схвана ли? Хубаво. А сега — куфарчетата!

Продавачът с черните очила ме поглежда многозначително и аз едва сега си давам сметка, че за всички е пределно ясно, че аз подслушвам разговора.

— О, здравейте! — побързвам да замажа положението аз. — Бих искала да купя този колан, ако обичате. И ви моля да го опаковате като подарък. — И вдигам колана, който бях избрала.

— Силвия ще ви обслужи — махва пренебрежително с ръка продавачът по посока на касата, а после ми обръща гръб, за да се посвети на клиента си.

Предавам колана на Силвия и се вторачвам в ръцете й, докато тя го опакова в бляскава бронзирана хартия. С едната част от съзнанието си се възхищавам на чевръстите й ръце, а с другата слушам какво казва якият мъж, който в момента разглежда куфарчетата.

— Не ми харесва материята — отбелязва той. — На пипане е някак си различна. Нещо не е наред, обаче не мога да разбера какво.

— Наскоро си сменихме доставчика — кърши ръце човекът с черните очила. — Но иначе кожата е много добра, синьор…

Не успява да си довърши изречението, защото здравенякът изважда пурата от устата си и го поглежда изпитателно.