Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борислава Велкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
— А какво стана с обещаните хляб и вино? — попитах аз.
Съдебният пристав се изправи и ме потупа по рамото.
— Елате да закусим — рече той и поведе мен и другия помагач към близката кръчма, „Владишката митра“.
За съжаление, кръчмарят не ни пусна вътре, така че се наложи да ядем клекнали отвън, до стената. Съдебният пристав удържа на думата си и двамата с непознатия получихме хляб, вино и дори няколко резена тлъст бекон. Трябва да ви кажа, че съм присъствал на пиршества от единия до другия край на Европа. Седял съм до тъмнооката и безсърдечна Катерина Медичи, пил съм от златни бокали и съм ял най-отбрани френски ястия. (Разбира се, винаги внимавах, тъй като любимото занимание на Катерина беше отровителството!) Въпреки това нищо не може да се сравни с онзи просешки пир пред кръчмата „Владишката митра“ в Смитфийлд преди толкова много години!
Когато съдебният пристав си тръгна, аз си помислих, че е приключил с нас, но не след дълго той се върна и хвърли в ръцете ни по един восъчен печат, върху който беше изобразен гербът на града.
— Ако искате работа — рече дрезгаво служителят на закона, — присъединете се към събирачите на трупове. Парите не са много, но поне няма да гладувате.
Разбира се, приех, а после стиснах зъби и погледнах през площада към ужасяващите овъглени останки, които бъдещите ми другари тъкмо натоварваха на една каруца. Спомням си, че в онзи момент реших, че с това цялата история ще приключи, но в действителност убийството на Андрю Ъндършафт беше само предвестник на онова, което предстоеше.
Глава трета
И така, аз се присъединих към събирачите на трупове и започнах да кръстосвам улиците, опразвайки къщите и прибирайки телата на всички онези, които потната треска беше покосила. Работата беше ужасна, вкоравяваше сърцето и оставяше дълбоки следи в душата, а мъжете, с които работех, бяха пълна измет и не се страхуваха нито от Господ, нито от хората. Дори сега, години по-късно, не мога да се насиля да ви опиша зловещите неща, на които станах свидетел тогава. Оплячкосваха се къщи и се обираха трупове. Страховитите камбанки на смъртта непрестанно звъняха, а в северната част на града, отвъд Чартърхаус, зееха грамадни погребални ями, в които се хвърляха и мъртви, и живи! Същински кошмар! Сцена от Апокалипсиса! В крайна сметка, сетивата ми се притъпиха и доколкото това изобщо беше възможно, аз започнах да върша добра работа. Една-единствена мисъл ме крепеше — надявах се скоро да събера достатъчно пари, та да мога да се измъкна от града и да се върна в Ипсуич.
Така или иначе, сатаната не можа напълно да превземе Лондон. Картузианците от Чартърхаус, Господ да ги поживи, изпълниха призванието си на духовници и от време на време излизаха от манастира си, за да четат молитви над мъртвите. И така, три пъти седмично аз издигах един импровизиран олтар, на който заставаше свещеник, облечен в черно или пурпурно, и отслужваше заупокойна литургия. Един от тези свещеници, всъщност игуменът на манастира — як мъж на име Джон Хотън — ме впечатли особено много. Той винаги заставаше плътно до погребалната яма и независимо че междувременно беше зает да напява псалми, зорко следеше как разтоварваме каруците, пълни с трупове. Така, ако негодниците, с които работех, се опитаха да оберат или да се изгаврят с някой мъртвец, Хотън забелязваше на мига и тутакси развърташе дебелата си ясенова тояга.
Една сутрин, подведен от гъстия дим, диплещ се из въздуха, той не можа да прецени колко близо е до ямата, подхлъзна се и падна в общия гроб. Събирачите на трупове се облегнаха на лопатите си и се разсмяха, а свещеникът, оплетен в сивото си расо, се опита да се изкатери до повърхността. За беда, пръстта беше подгизнала от дъжд, така че усилията му само влошиха положението. И така, аз изтичах до ръба на ямата, наведох се и протегнах ръка.
— Хвани се за мен, отче! — извиках.
Светлосините очи на Хотън се впиха в моите.
— Хайде, хвани се! — повторих. — Няма да те оставя да паднеш.
На горкия човечец обаче му беше трудно да ми повярва. Смяташе, че ще го набутам още по-навътре в ямата или пък че ще го издърпам само за да го ударя с лопатата си по главата. В крайна сметка, беше заобиколен от мъже, които не се страхуваха нито от Господ, нито от хората…