Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борислава Велкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
— Невероятен късмет извади — заяви ми Хотън при едно от посещенията си. — Малцина са онези, които преживяват потната треска, а ти успя и сега спокойно можеш да си отдъхнеш, тъй като няма да я хванеш никога вече!
— Какво става в града, отче? — попитах аз.
— Болестта си отива и редът малко по малко се възстановява. Кардиналът докара наемници от гарнизоните в Дувър и Сандуич, а палачите са направо претоварени — той взе ръката ми в своята и я потупа, при което в умните му, благи очи затанцуваха весели пламъчета. — Добре че дойде тук, Роджър! Но ако и половината от онова, което каза, докато не беше на себе си, е вярно… — Хотън поклати глава, преструвайки се на ядосан. — Ти си роден лъжец, приятелю! Както и да е — добре дошъл си да останеш в манастира, колкото поискаш.
Така и сторих. (Ще ми се проклетият ми капелан да спре да се хили! Това беше един от най-непорочните периоди в живота ми!) Хранех се с добрите братя в трапезарията им и пеех в хора им. Участвах в сутрешните им служби и присъствах на обедните. Помагах в градината и не спирах да изненадвам лечителя и останалите монаси с медицинските си познания. (Няма нищо смешно! В крайна сметка не съм уморил никого!) В интерес на истината, беше ми трудно да повярвам в чудодейното си излекуване, но лечителят Бруно ми обясни, че сме живеели в епохата на чудесата или нещо такова.
— Може би просто не си искал да умреш — ухили се той. — Може би съдбата ни не се определя от телесните ни течности, ами от волята ни…
Да си призная, по едно време дори обмислях възможността да стана послушник! Не щеш ли обаче, един ден ме изпратиха в някакво селце на север от Чартърхаус, за да купя малко провизии. На отиване гледах да не вдигам очи и през цялото време си припявах някакъв псалм, но на връщане ожаднях и се отбих в една кръчма. Там, разбира се, срещнах някаква слугиня със златиста коса и загоряла от слънцето кожа, сочни устни и дяволити очи. Е, знаете си го стария Шалот — мога да устоя на всичко друго, но не и на изкушението! И така, след две чаши вино вече се търкалях в плевнята, а девойката се кискаше до мен. Какво да ви кажа — в сърцето си имах желание да се отдам на Господ, но плътта ми беше толкова слаба! Спомням си онзи ден, понеже когато се върнах в манастира с няколко части от облеклото си по-малко (бях си забравил пелерината и качулката в плевнята), отец Хотън ме посрещна със следните думи:
— Имаш посетители, Роджър.
После свещеникът ме хвана за ръката и ме поведе към градината. Там, разположен на една покрита с трева пейка и взрян в шараните, които току изскачаха от езерцето, за да лапнат по някоя муха, седеше милият ми Бенджамин в компанията на доктор Агрипа. Щом ме видя, господарят ми се втурна към мен и ме притисна в прегръдките си, а когато се отдръпна, видях, че очите му са пълни със сълзи.
— Мислех, че си мъртъв, Роджър! Търсихме те къде ли не!
— Още не му е дошло времето да умира — промърмори Агрипа.
След тези думи докторът свали черната си широкопола шапка и вдигна очи към мен, при което ангелското му лице се озари от най-благата усмивка, която можете да си представите. Да, на пръв поглед Агрипа приличаше на нечий любим чичо, но щом човек забележеше черните му кожени дрехи и ръкавиците, които прикриваха скритите червени кръстове на всяка от китките му, това впечатление веднага се разсейваше.
— Всъщност на Роджър му е отреден дълъг живот — добави той, а после се изправи и хвърли един поглед към отец Хотън, който любопитно се взираше в трима ни. — В крайна сметка дяволът се грижи за своите…
В следващия момент Агрипа сграбчи ръката ми, при което очите му внезапно станаха наситено черни, а лицето му — мъртвешки бледо. Докторът задържа ръката ми малко по-дълго от необходимото и аз усетих как сърцето ми се свива. Това беше знак, че ни предстои посещение в бърлогата на Големия звяр.
Независимо че в момента беше зает да разказва на Бенджамин за чудодейното ми излекуване, отец Хотън видимо се обезпокои и току се озърташе към Агрипа. След това игуменът ни остави сами, обещавайки, че ще изпрати някой от послушниците си да ни донесе бяло вино и сладкиши. Аз останах, предавайки на господаря си всичко, което се беше случило. (Или поне онова, което смятах, че трябва да знае.) Бенджамин подхвърли някои шеговити закачки по повод внезапното ми присъединяване към ордена на картузианците и аз не възразих. За известно време тримата просто седяхме и си бъбрехме, отпивайки вино от чашите си и наслаждавайки се на аромата на цветята и на успокояващото жужене на пчелите. От време на време камбаните на Чартърхаус забиваха, призовавайки добрите братя към молитва, и аз осъзнах, че монашеският живот не е за мен.