Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борислава Велкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
— Кълна се! — прошепнах дрезгаво. — Не ти мисля злото!
И така, свещеникът сграбчи ръката ми и аз го издърпах, а после му помогнах да изчисти калта от расото си.
— Как се казваш? — попита ме той.
— Роджър Шалот, отче.
— Благодаря ти, мастър Шалот. Ще се моля за теб.
След като ми стисна ръката, свещеникът заобиколи ямата и се развика на другарите ми.
После дните се занизаха все едни и същи, докато една сутрин не се събудих в къщата на стария Куиксилвър с натежала глава и неспособен да помръдна, без целият да се облея в пот. Едва стигнах до долния етаж. След това изпих чаша вода и излязох навън, за да се присъединя към останалата част от бандата, която се беше събрала край портата, водеща към двора на катедралата „Сейнт Пол“. Един Господ знае как съм работил през онзи ден. До обяд вече повръщах, а болките в корема ми бяха станали непоносими. Когато пък пъхнах ръка под мишницата си, напипах надигащите се бубони. Естествено, останалите веднага надушиха какво става и ако не бях извадил камата, която бях взел от един от тях при едно сбиване, най-вероятно щяха да ме ударят по главата и да ме хвърлят в ямата. В крайна сметка те ме прогониха с удари и ругатни и аз се заклатушках през дима между купчините вар. Когато стигнах до входа на Чартърхаус, се строполих на земята и заблъсках по портата с всички сили. Спомням си, че вратата се отвори със скърцане и до мен приклекна отец Хотън.
— Потната треска пипна и мен, отче — изпъшках аз.
Той попи челото ми с някакъв парцал, напоен с вода.
— За съжаление, не можем да ти помогнем, Роджър.
— Не искам да умра като куче, отче — промълвих аз и изгубих свяст.
От последвалите събития си спомням съвсем малко. Когато идвах в съзнание, виждах, че над мен бдят монаси с добродушни и загрижени лица. През останалото време не знаех къде се намирам. Пред вътрешния ми взор току се появяваше някоя сцена от миналото — виждах майка си, която си отиде без време, да върви към мен с кошница цветя в ръка; Бенджамин, седнал зад писалището си, да потрива ръце и да поклаща глава; доктор Агрипа с обрамчено от сенки лице да ми се усмихва, приковал в мен бездушните си очи. Дори успях да подуша неизменния му аромат — понякога приятно, понякога остро ухание, което много ми напомняше на миризмата на празен тиган, забравен над огъня. Спохождаха ме и други видения — понякога ми се присънваше, че бягам от вълци в Париж, а друг път — от онези ужасяващи леопарди в двора на Франсоа I. В един момент ми се яви дори Уолси. Кардиналът носеше пурпурни одежди от коприна, а мрачното му лице беше сбърчено от тревога.
— Трябваше да станеш духовник, Роджър — каза ми той подигравателно.
— Като теб ли, милорд? — отвърнах му дръзко аз.
Уолси се намръщи, а после изчезна. Разбира се, нямаше как да се мине без Хенри VIII — Големия звяр, Къртицата, Кръвожадния принц, самия сатана в човешки облик с неговото грамадно туловище, тлъсти крака, ръце, поставени на хълбоците, свински очички, злобно вперени в мен, и плътни устни, стиснати в гримаса на неодобрение.
— Шалот! Шалот! — дразнеше ме той. — Какво правиш тук?
Аз от своя страна продължавах да се мятам и въртя в леглото, докато един следобед кошмарите ми не секнаха. Когато се събудих, изпитвах слабост, но поне треската беше отминала. Джон Хотън се надвеси над мен, а лечителят зад него плесна с ръце, сякаш беше станал свидетел на чудо. После свещеникът приседна в крайчеца на леглото ми, усмихна се и прокара пръсти по лицето ми.
— Голям си късметлия, Роджър Шалот — заяви той. — Не са много хората, успели да се измъкнат от челюстите на смъртта!
— Адът ме изплю, отче — пошегувах се.
Хотън се ухили и подпъхна завивката под мен.
— Доста бълнуваше, приятелю — промърмори той. — Не спря да приказваш за негово величество краля, за кардинал Уолси и за племенника му Бенджамин Даунби… Във връзка с това, позволи ми да те попитам — какво, за Бога, търсеше сред лондонските събирачи на трупове?
— Какво да ти кажа, отче… Предполагам, че си чувал за блудния син…
Хотън се усмихна, нареди на лечителя да ме остави да си почивам и излезе от стаята.
Колкото до мен — аз бях як като бик и това ми помогна да се възстановя изключително бързо. Добрите братя гледаха на оздравяването ми като на Божи знак, така че ме тъпчеха с най-доброто, което можеха да приготвят в кухнята си — сочно пилешко, силни бульони и яйца, разбити в мляко. Освен това ми даваха разни лекове, които определено не можеха да се намерят в колекцията на доктор Куиксилвър. И така, силите ми бързо се възвърнаха и аз с изненада установих, че от онази ужасна сутрин, в която бях рухнал пред портата на манастира, са минали цели три седмици!