Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Не ми говори за доктор Мирабилис! — троснах се аз. — Тъкмо заради него съм в Лондон… Голямата уста ме разкри, така че имам нужда от подслон.

Куиксилвър остави дисагите ми на пода и разпери ръце.

— Моят дом е и твой, Роджър. Същото важи и за вещите ми.

— Хубаво — отвърнах. — Моите вещи обаче са си мои.

Докторът се усмихна, а после впери поглед в мен.

— Но защо реши да потърсиш моята помощ, Роджър?

— Градът гние — отговорих.

— А, да, потната треска.

Куиксилвър отново се вгледа в дисагите ми. После разчупи на две парчето пилешко, което ядеше, и побутна едната част към мен. Накрая ми поднесе някаква очукана чаша, която свали от една лавица, напълни я с вино и настоя да си довършим вечерята. Докато се хранехме, аз му разказах за семейство Попълтън, за пътуването си до Суофам и за гледките, на които бях станал свидетел, прекосявайки Лондон.

— Светът е полудял, Роджър — отвърна ми рязко Куиксилвър. — Нашите лекове не могат да помогнат срещу потната треска, така че единственото, което ни остава, е да ядем, да пием и да се веселим.

Аз се взрях в набразденото му от бръчки лице, в провисналата му коса, в хитрите му очи и в черните му, покрити с мръсотия жакет и наметало. После огледах бедно обзаведената лекарска приемна. Върху едната от лавиците на стената бяха наредени оловни съдове, а върху другата — човешки черепи. Куиксилвър проследи погледа ми.

— Всичките са умрели в Тайбърн — заяви той. — Намирам, че придават на скромното ми обиталище определена атмосфера.

В следващия момент видях някакъв плъх да наднича изпод разпадащата се ламперия и бях принуден да се съглася. Останалата част от приемната беше пълна с евтини сандъци и ковчежета. В един от ъглите стоеше някаква маса, покрита с мърляви парчета пергамент, но по стените нямаше никаква украса. Каменният под също беше гол и изглеждаше така, сякаш не е бил чистен от месеци.

След като се нахранихме, Куиксилвър ме поведе на обиколка из влажните коридори и по паянтовите вити стълбища на дома си. Мястото беше пропито от воня на смърт и развала. Стаите бяха запуснати, леглата — застлани с мърляви покривки. Накрая домакинът ми ме въведе в една спалня на втория етаж — възглавницата на леглото беше цялата покрита с петна, завесите около него — скъсани, а завивките — зацапани и проядени от молци. Прозорците вътре не бяха покрити със стъкла, ами с обикновени дъски, но поне имаше сандък, в който да си прибера нещата, маса, стол, нощно гърне и една дебела лоена свещ, поставена в железен свещник. Всичко това беше предостатъчно, така че трябваше да бъда благодарен, но вместо това аз се разтревожих. Стомахът ми се преобърна, а космите по врата ми настръхнаха. Погледнах през рамо към Куиксилвър, който стоеше до вратата. Лицето на доктора изглеждаше жълтеникаво и някак по-мършаво от преди. Изведнъж си дадох сметка, че домакинът ми не е един от онези забавни мошеници, с които обикновено се забърквах, а човек, когото едва познавам. После си спомних слуховете, които бях чувал за него — че бил вещер, който се бил отказал от Иисус, за да се посвети на черната магия. Куиксилвър явно долови безпокойството ми, защото в следващия момент разтегли устните си в зловеща усмивка и ме поведе обратно към приемната, за да си поделим една гарафа от „най-доброто бордо“.