Три метра над небето

— Няма да ти кажа, иначе и ти ще си го купиш!

— Беше ми писнало и така отидох при Рафаеле с един вестник, в който бях видяла цвета, който ми харесва, и му казах: „Ето това искам!“

— Разбирам я, толкова е досаден… само да го видиш как играе джин!

— Още снощи щях да отида, но излязохме с Джорджо и Даниела, а те вече го бяха гледали.

— Добре, тогава знаеш ли какво, ще играем на сто хиляди лири за всяка точка до края на шампионата.

Малко по-нататък някой се опитваше да представи теория за Средния Изток в рамките на политическата фантастика. Друг цитираше малки откъси от последния сборник на наградата „Стрега“, прелистван от време на време в леглото, оставян задълго на шкафчето и накрая зает на някой приятел, може би не толкова интелектуалец, колкото скръндза. Клаудио се разсмя.

— Има си хас, той Феручо си е такъв. Познавам го от дете, изобщо не се е променил.

— А с колата какво стана?

— На парчета. Само телефонът му оцелял. Обадил се и отишли да го приберат.

После, докато слушаше за ужасната катастрофа, Клаудио извади пакет Marlboro и запали цигара. Плътният аромат го накара да забрави за миг нещастника, който се беше блъснал с Феручо. Нямал телефон в колата си, а и да беше имал, нямаше да успее да го използва. Може би по-късно, с парите от застраховката, щеше да си купи телефон, но тогава с кого ще говори? Жена му, за съжаление, е била до него, а синът му…

— Ако беше седмаче…

Дарио имаше зловещо чувство за хумор, но останалите го харесваха, така че и Дарио се усмихна. Дръпна пак и тръсна цигарата в един пепелник.

— Много хубава вратовръзка!

— Благодаря.

— Добре изглеждаш, сериозно.

Клаудио инстинктивно скри цигарата и потърси с очи Рафаела. Огледа новодошлите, поздрави ги с усмивка. Не видя жена си и запуши спокойно.

— Хубава е, нали? Подарък от Рафаела.

Ниска масичка от слонова кост. На нея — маслини и шамфъстък в малки сребърни купи. Закръглена женска ръка с добре поддържани нокти небрежно пусна две симетрични черупки.

— Притеснявам се за дъщеря си.

— Защо? — Рафаела се постара да изглежда достатъчно заинтригувана, така че Марина продължи да разказва:

— Хвана се с някакъв безделник, само се шляе по улиците.

— Откога е с него?

— Вчера празнуваха шест месеца. Синът ми всичко ми каза. И знаеш ли какво направил тоя?

Рафаела остави един твърд фъстък. Сега вече наистина й стана интересно.

— Какво?

— Завел я на пицария! Даваш ли си сметка?! На пицария, на булевард „Виторио“!

— Е, те тия момчета още не печелят…