Императрицата на седемте хълма
- Автор: Куин Кейт, Куинн Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28--1338-5
- Переводчик: Емилия Ничева Карастойчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Императрицата на седемте хълма». Краткое содержание книги:
Мощната, просперираща и разрастваща се Римска империя достига своя зенит при управлението на император Траян – всеобщ любимец на народа. Но нито той, нито неговото управление могат да бъдат вечни...
Нетърпеливият и амбициозен Викс е бивш гладиатор, който се завръща в Рим, за да трупа богатство. Колебливата и свободолюбива Сабина е дъщеря на един от сенаторите, която жадува за приключения. Те са едновременно любовници и врагове, но това, което най-силно ги свързва е привързаността им към Траян. Безскрупулно амбициозната императрица Помпея Плотина има свои планове за съдбата на Сабина. А нейното протеже и смъртен враг на Викс – Адриан – вярва фанатично в пророчество, според което той трябва да е следващият владетел на великата Римска империя.
Когато Траян умира, съдбите на героите се преплитат в безмилостна вихрушка от желания и манипулации, която не само ще бележи техните съдби, но и тази на цялата Римска империя...
– Както обикновено – ухилих се.
Адриан ме изгледа с хладно неодобрение.
– Трябва ти един хубав бой, момче. Ще се погрижа да те поступат някой ден.
– И как по-точно, уважаеми?
– Изобретателен съм.
Извърна се, развял обточена с пурпур тога, а аз възнаградих гърба му с неприличен жест.
Друго премеждие преживях точно седмица след деветнайсетия ми рожден ден, когато в едно топло и влажно утро реших да прекарам почивния си ден на Колизеума. Не исках да ходя, знаех, че ще се почувствам омерзен, но другите телохранители ми се подиграха, защото ще пропусна игрите в чест на Веста[14], и аз отидох. Гледах как копиеносците умират в лапите на леопардите и още преди екзекуциите по пладне се напих.
– По мое време игрите бяха по-интересни – изломотих, когато изведоха върволица оковани във вериги роби-бегълци, осъдени на бързо обезглавяване. – Тогава правилата не бяха толкова строги. Лееше се истинска кръв.
– Ти пък какво знаеш? – присмя се другият телохранител.
– За твое сведение съм се бил там, долу. – Махнах с бокал към окървавения пясък, където един стражар принуждаваше съпротивляващ се мъж да коленичи, и си разлях бирата. – Аз съм Младия варварин.
– Кой?
– Младия варварин – повторих разярен. – Най-младият, бил се някога в Колизеума! Тоест, най-младият, водил истинска битка... – Много деца умираха на арената – еретици, избягали роби или затворници, но не им даваха меч да се защитят. Няколко деца се гушеха долу до родителите си и сега в очакване острието да се спусне върху вратовете им, отвърнах очи. – Хайде де, спомняш си Младия варварин!
Телохранителите се спогледаха и се разкикотиха.
– Звучи ми като измишльотина. Не си бил гладиатор!
Ударих го с бокала, той ме удари и около нас се разрази бой.
Масов бой, заради който ме изхвърлиха от трибуните, преди да започнат главните битки, но аз не се натъжих особено. Напуснах арената, олюлявайки се и със силно насинено око и кървящо ухо, повърнах в близката канавка, после повърнах отново, когато чух рева на тълпата в Колизеума и разбрах, че гладиаторите са се нахвърлили един срещу друг. "Горките кучи синове", помислих си и коленете ми се огънаха. Седнах на паважа, провесил ръце между краката.
– Тук не е място за разтакаване – скастри ме домакиня, поспряла да намести кошницата в ръцете ѝ.
– Аз съм Младия варварин – озъбих ѝ се. – Не ми се изпречвай пред погледа!
– Наистина си варварин – изсумтя тя и се отдалечи.
В дупката на липсващия камък между стъпалата ми се беше събрала дъждовна вода и аз неспокойно подритвах локвата. От огромната арена зад гърба ми се надигна нов вой. Запитах се дали да не стана пак гладиатор. Присъдата поне нямаше да е двайсет и пет години. На пръсти се брояха гладиаторите, оцелели две години, камо ли двайсет и пет. Кратък живот, но не тънеш в съмнения – биеш се или умираш.
Сегашният ми живот не беше никак ясен. Пред мен се простираха години, а аз нямах представа какво да правя с тях... Докоснах малкия амулет, провесен на кожен ремък около врата ми. Най-обикновен месингов медальон с лика на Марс, римски бог на войната; продават ги по уличните сергии по десет за меден грош. Баща ми го подари, когато тръгвах за Рим.
– Щом ще се връщаш в тази дяволска дупка, някой римски бог трябва да се грижи за теб – обясни той малко колебливо.
– В битките на Колизеума Марс ли те опази жив? – попитах аз.
– Нещо ме опази – сви рамене той и надяна амулета около врата ми. Върху медальона беше изобразено строго, намръщено лице с шлем – Марс приличаше на вкиснат главорез.
Прокарах палец по суровите му черти и погледнах към небето.
– Посъветвай ме нещо – извиках обнадеждено. – Гладиатор? Легионер? Друго?
Дъждовна капка падна върху врата ми и небето се отприщи. Стоях там, мокър до кости, и обмислях дали това е поличба.
– Бил ли си се, Викс? – изгледа ме икономът неодобрително, когато се върнах подгизнал в къщата. – Телохранител с насинено око петни реномето на господаря. Няма значение, събирай си багажа.
– Багажа? – олюлях се аз, омаломощен, мокър и все още много пиян.
– Сенатор Норбан заминава за Баие при домина Калпурния. Тръгваме утре. Ще помагаш при пътуването.
– Какво красиво синьо око – отбеляза кротко сенатор Норбан на сутринта. – Вземи тези свитъци и ги качи в носилката. Плиний... хмм... най-добре да го взема. Плюс Марциал и Катон... Не мога и без Катул...
Волската талига подскачаше по грапавия път. Стигнахме в Баие. Никога не бях ходил там. Малко градче. Бял мрамор, сини води, просторни къщи. Жени в хавлии излизаха и влизаха в прочутите серни бани. Тук се тълпяха повече патриции, отколкото където и да било другаде. Дори проститутките с шафранени перуки по уличните ъгли изглеждаха високомерни.
14
Веста – римска богиня на свещеното огнище и дома, както и на разсъдливостта, смирението, дисциплината и благосклонността. В нейния храм на Римския форум горял свещен огън, символ на благополучието на римската държава. – Б. пр