Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Демоните били чисти някога. Раждали своя си вид, свят на майки и чеда. Семената, обитаващи морето, намирали демонски утроби. Така било до войната, погрижила се коремите на онези майки да бъдат разпрани, да се разпръсне онова, чието място не било в този свят — семената, които дори морето се мъчело да отхвърли. Война на избиване — но демоните намерили начин да оцелеят. До ден-днешен. В пяната на приливните езера, в грохота на разбиващите се вълни. Изгубени, но не и победени. Изчезнали, но решени да се завърнат.
Да потърсят вярната майка.
И тъй, вещиците бяха останали. Ян Товис бе повярвала, че Сборището е унищожено, съкрушено и заличено — ледериите добре знаеха, че съпротивата на тиранията се подхранва в училища на вярата, предавана от вгорчени жреци и жрици, от старци, решени да проникнат в душите на младите, да ги използват като оръжия, да ги захвърлят, щом се прекършат, да ги оплачат мелодраматично, щом загинат. Жреци и жрици, чиято версия на вярата оправдаваше злоупотребата със собствените им поклонници.
Раждането на жречество, разбрала бе вече Ян Товис, налагаше йерархия над благочестивостта, сякаш правилата на робството бяха по-меки там, където такава схема — загърната в мистично познание и учение — придаваше на живота на жрец или жрица по-голяма стойност и добродетел от стойността на живота на невежото простолюдие.
През годините на ледерийското си образование Ян Товис беше разбрала как появата на „заклинателите“ — или магьосниците и вещиците — всъщност е регрес при шейките, връщане назад от истинското познание за бога, който беше брегът. Хитрост и светска амбиция, криенето на святото познание от онези, които така и няма да бъдат инициирани — тези неща не бяха по волята на брега. „Не, само онова, което са искали магьосниците и вещиците.“
„Ноктестите ръце и крака всъщност са само иконични.“
Но силата идваше с демонската кръв. И всяко дете, родено с такава сила и оставено да оцелее, биваше инициирано — и тази сила ставаше изключителна.
Ледериите в своето завоевание над шейките бяха извършили погром над Сборището.
И се бяха провалили.
С цялото си същество Ян Товис съжаляваше, че не бяха успели.
Шейките бяха свършили като народ. Дори войниците от нейната част — всеки подбран грижливо през годините въз основа на шейкските останки в кръвта им — всъщност бяха повече ледерии, отколкото шейки. В края на краищата тя не бе направила много, за да събуди кръвното им наследство.
„Но все пак ги избрах, нали? Исках верността им, извън онази, която всеки ледерийски войник проявява към своя или своята Атри-Преда.“
„Признай си го, Здрач. Сега ти си кралица и тези войници — тези шейки — го знаят. И това е, което търсеше в дълбините на своята амбиция.“ Сега явно трябваше да се изправи лице в лице срещу истината за тази амбиция, раздвижването на знатната й кръв — търсенето на полагащото й се превъзходство, на правото й. Вече не беше Здрач — беше Сумрак.
„Какво е довело брат ми на брега? Като шейк ли е яздил насам, или като ледерийски Оръжейник на Дреш-Преда?“ Усети, че не може да повярва на собствения си въпрос. Знаеше отговора, той се забиваше като нож в душата й. „Брегът е сляп…“
Продължиха да яздят в тъмното.
„Никога не сме били като нереките, тартеналите и другите. Можехме да вдигнем армия срещу нашествениците. Вярата ни в брега не съдържа голяма сила, защото е вяра в променливото, в превращението. Бог без лице, но с всякакво лице. Нашият храм е ивицата пясък, където се води вечната война между суша и море, храм, който се вдига само за да рухне. Храм на звук, на мирис, на вкус и сълзи на върха на пръста.“
„Сборището ни изцеряваше рани, очистваше болести и убиваше бебета.“
„Тартеналите гледаха на нас с ужас. Нереките избиваха народа ни из горите. За фередите ние бяхме детекрадци в нощта. Оставяха ни комати хляб по пъновете, все едно сме врани.“
„На този народ, на тези шейки… сега съм кралица.“
И мъжът, който трябваше да е нейният съпруг, я чакаше. На Острова.
„Блудния да ме вземе, нямам сили за това.“
Конските копита зацапаха през локви — наближаваха брега. Напред сушата се извиси отново — стара някаква граница на прилива, широк вал от огладени камъни и чакъл в песъчливата глина — глината, която се превръщаше под тежестта на времето в шисти, прошарени от камъни. В тези шисти човек можеше да намери раковини, фрагменти от мекотели, доказателство за многобройните победи на морето.
Дърветата тук бяха по-редки, огънати от вятъра, който тя все още не можеше да усети на лицето си — безветрие, което я изненада, предвид сезона. Мирисът на брега тежеше във въздуха, неподвижен и душен.