Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война
- Автор: Гашек Ярослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светомир Иванчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война». Краткое содержание книги:
— Че ти — каза му той любезно, когато пристигнаха в Рааб — си имал много млад дядо, щом като помни само войната от шейсет и шеста година. Аз познавам един Роновски — дядо му служил в Италия още през време на ангарията. Изслужил си той дванадесетте години военна служба и се върнал в къщи подофицер. И понеже нямал работа, баща му го взел да му помага. Веднъж отишли да карат ангария пънове, а пък един пън, както ни разказваше тоя дядо, който помагал на баща си, бил същински малак. Просто не могли да го помръднат. Тогава той казал:
— Я да го оставим тук, пущината, кой ще ти го мъкне?
А пък горският, като чул това, се развикал, даже вдигнал тоягата си да ги накара да натоварят пъна. Но дядото на нашия Роновски му казал:
— Защо се пенявиш бе, младок с младок, не виждаш ли, че съм стар изслужил войник! — И нищо повече.
След една седмица обаче получил повиквателна и трябвало отново да замине за Италия. Там останал още десет години. Писал на домашните си, че като се върне, ще тропне горския със секирата по главата. За щастие горският умрял.
В този момент на вратата на вагона застана поручик Лукаш.
— Швейк, елате тук — каза той, — оставете тия глупости и по-добре елате да ми обясните нещо.
— С удоволствие… Слушам, господин поручик.
Поручик Лукаш поведе Швейк пред себе си и погледът, с който го следеше, беше твърде подозрителен.
През време на лекцията на капитан Загнер, завършила така злополучно, поручик Лукаш стигна до една истинска детективска комбинация, за каквато не бяха необходими кой знае какви способности: той просто си спомни, че един ден преди заминаването им Швейк му беше рапортувал:
— Господин поручик, в щаба на батальона има някакви книжки за господа поручиците. Занесох ги там от полковия щаб.
Ето защо, когато преминаха втория коловоз и се скриха зад изстиналия локомотив, който вече цяла седмица чакаше някакъв влак с муниции, поручик Лукаш без каквито и да било заобикалки запита Швейк:
— Швейк, каква беше оная работа с книжките?
— Тя тази история, господин поручик, е много дълга, а вие винаги се нервирате, когато ви разказвам всичко с най-големи подробности. Спомняте ли си например как поискахте да ме напляскате, когато скъсах писмото относно военния заем и ви разказах, че съм чел в една книга как по-рано, през време на война, хората трябвало да плащат данък и върху прозорците, за всеки прозорец по двайсетак, за всяка гъска също по толкова …
— Така никога няма да свършим, Швейк — каза поручик Лукаш с желание да продължи разпита. При това той беше решил да запази в пълна тайна „най-строго поверителното“, за да не вземе Швейк да направи пак някое безобразие. — Познавате ли Гангхофер?
— Той какво работи? — попита Швейк заинтригуван.
— Той е немски писател, идиот с идиот — отговори поручик Лукаш.
— Честна дума, господин поручик — каза Швейк с израз на мъченик, — не познавам лично нито един немски писател. Познавах лично само един чешки писател, казваше се Хаек Ладислав от Домажлице. Той беше редактор на „Светът на животните“ и веднъж му продадох едно кутре за чистокръвен шпиц. Много забавен беше тоя господин и много добър. Ходеше най-редовно в една пивница и там винаги ни четеше разказите си. А те, едни тъжни такива, та всички си умирахме от смях, само той се разплакваше накрая, плащаше за всички в кръчмата и ни караше да му пеем: „Пустата му порта Домажлицка, шарена порта, още писана, този, който я беше изписал, хубави моми беше той либил… Но него вече го няма тука, почива той отдавна в гроба…“
— Разберете, че не се намирате в театър, разревали сте се като оперен певец, Швейк! — изплашено го прекъсна поручик Лукаш, когато Швейк изпя и последния стих: „Но него вече го няма тука, почива той отдавна в гроба.“ — Не ви питам за това. Исках да разбера само дали не сте забелязали, че книжките, за които сам вие ми бяхте споменали, са от Гангхофер. И така, какво стана с тези книжки? — избухна той сърдито.
— Ония, дето ги донесох от полковия щаб в батальона ли? — попита Швейк. — Те наистина бяха съчинени от тоя, дето ме питате дали го познавам, господин поручик. Тогава аз получих телефонограма направо от полковия щаб. Тя, господин поручик, работата беше такава, искаха да изпратят книжките в щаба на батальона, а там всички се бяха изпарили барабар с дежурния, защото трябваше да идат в лавката, нали знаете, такъв е обичаят, когато се заминава за фронта, никой не е сигурен дали ще му се случи друг път да влезе в лавка. Та те, господин поручик, бяха там и здравата се бяха запили, а ония оттатък не можеха да намерят никого по телефона, също и от другите роти. Вие нали ми бяхте заповядали тогава да стоя временно като свръзка на телефона, докато изпратят телефониста Ходоунски, и аз седя и чакам, докато най-сетне дойде и моят ред. От щаба на полка започнаха да псуват, никъде никого не могли да намерят, а имало телефонограма, че в щаба били получени някакви книжки за офицерите от батальона. Трябвало да се вземат и донесат в щаба на батальона. И аз, господин поручик, като зная, че през време на война трябва да се действува бързо, съобщих в щаба на полка, че аз сам ще ида да ги получа и ще ги занеса в батальонния щаб. Отидох аз и получих една грамадна раница, такава, че с голяма мъка я домъкнах в ротната ни канцелария. И да видите какъв глупав народ има по света, господин поручик. Фелдфебелът от полковия щаб ми вика, че съгласно телефонограмата господа офицерите в батальона вече знаели коя от книжките да си изберат, кой том де. Трябва да ви кажа, господин поручик, че книжките бяха по два тома. Първата част отделно, втората пак отделно. Никога през живота си не съм се смял толкова. Прочел съм много книги, но никога не съм почвал да чета която и да било книга от втората част. А той, фелдфебелът де, ми повтаря още веднъж: