Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
— Най-напред той ще ти види сметката, кучи сине.
Фумеро ме заплю в лицето и ме пусна. Помислих си, че ще ме смаже от бой, но вместо това чух стъпките му да се отдалечават по коридора. Изправих се разтреперана и избърсах кръвта от лицето си. Надушвах миризмата от ръката му по кожата си, но тоя път разпознах вонята на страха.
Държаха ме в онази стая цели шест часа, на тъмно и без вода. Когато ме освободиха, нощта вече се бе спуснала навън. Валеше като из ведро и улиците блестяха от пара. Когато си отидох вкъщи, заварих море от отломки. Хората на Фумеро ме бяха изпреварили. Сред съборени мебели и нахвърляни по пода чекмеджета и етажерки намерих дрехите си, накъсани на парцали, и унищожените книги на Микел. Върху леглото ми имаше куп изпражнения, а на стената някой бе написал с екскременти „Курва“.
Побягнах към апартамента на Ронда де Сан Антонио, като пътьом направих хиляди завои, за да се уверя, че никой от копоите на Фумеро не ме е проследил до вратата на сградата на улица „Хоакин Коста“. Прекосих покривните тераси, наводнени от дъжда, и видях, че входната врата на апартамента все още е заключена. Влязох предпазливо, но ехото от стъпките ми издаваше, че жилището е празно. Жулиан не беше там. Чаках го, седнала в тъмната трапезария, чак до зори, заслушана в бурята. Когато утринната мъгла близна щорите на балкона, излязох на терасата и се загледах в града, смазан под тежестта на оловното небе. Знаех, че Жулиан няма да се върне в този дом. Бях го изгубила завинаги.
Видях го отново два месеца по-късно. Една нощ бях отишла на кино — сама, неспособна да се прибера в моя студен, празен апартамент. Някъде по средата на филма — глупав романс между жадна за авантюри румънска принцеса и елегантен американски репортер с безупречна прическа — някакъв мъж седна до мен. Не беше за пръв път. През онези години кината гъмжаха от безлични мъже, вонящи на самота, урина и одеколон, които размахваха потните си, треперещи ръце като езици от мъртва плът. Тъкмо се канех да стана и да предупредя разпоредителя, когато разпознах сгърчения профил на Жулиан. Той здраво стисна ръката ми и двамата останахме така, вторачени в екрана, без да го виждаме.
— Ти ли уби Санмарти? — промълвих аз.
— Да не би да липсва на някого?
Говорехме шепнешком под зоркия поглед на самотните мъже, разпръснати из киносалона, които се пукаха от завист заради очевидния успех на техния тъмен съперник. Попитах го къде се е криел, но не ми отговори.
— Има още един екземпляр от „Сянката на вятъра“ — прошепна той. — Тук, в Барселона.
— Грешиш, Жулиан. Ти ги унищожи всичките.
— Всички освен един. Изглежда, че някой по-хитър от мен го е скрил на място, където никога не бих могъл да го намеря. Ти.
Ето как за пръв път чух за теб. Някакъв книжар — самохвалко и бъбривец на име Густаво Барсело — се изфукал пред група колекционери, че е открил екземпляр от „Сянката на вятъра“. Светът на антикварните книги е като ехо камера. Само за два месеца Барсело получил оферти от колекционери от Берлин, Париж и Рим, желаещи да купят книгата. Загадъчното бягство на Жулиан от Париж след кървав дуел, както и мълвата, че е загинал в Испанската Гражданска война, бяха придали на творбите му нечувана пазарна стойност. Черната легенда за някакъв тип без лице, който ги издирвал из книжарници, библиотеки и частни колекции, за да ги изгаря, само допринесе за повишаването на интереса и цената. „На нас циркът ни е в кръвта“ — обичал да казва Барсело.
Слухът скоро достигнал и до Жулиан, който все така преследваше сянката на собствените си думи. Той узнал, че самият Густаво Барсело не притежава книгата: екземплярът явно бил собственост на момче, което го открило случайно и, запленено от романа и загадъчния му автор, отказвало да го продаде и го пазело като най-ценното си притежание. Ти беше това момче, Даниел.
— За Бога, Жулиан, не ми казвай, че ще навредиш на едно дете… — прошепнах аз, не съвсем уверена как възнамерява да постъпи.
Тогава Жулиан ми каза, че всички откраднати и унищожени от него книги са били изтръгнати от ръцете на хора, които не са изпитвали нищо към тях, а само са търгували с тях или са ги пазели като колекционерски куриози. Ти, който отказваше да продадеш книгата на каквато и да е цена и се опитваше да избавиш Каракс от забравените кътове на миналото, му вдъхваше странна симпатия, даже респект. Без твое знание Жулиан те наблюдаваше и изучаваше.