Сянката на вятъра

Същата нощ взех ключовете от апартамента на Ронда де Сан Антонио, които управителят на сградата бе изпратил на несъществуващия адвокат Рекехо, и придружих Жулиан до дома, където бе израснал. Настаних го в стаята му и обещах да се върна на следващия ден, като му напомних, че трябва да сме много предпазливи.

— Фумеро пак те търси — казах.

Той кимна вяло, сякаш не си спомняше или вече не го беше грижа кой е Фумеро. Така изминаха няколко седмици. Нощно време ходех в апартамента, винаги след полунощ. Разпитвах Жулиан какво е правил през деня, а той ме гледаше неразбиращо. Прекарвахме заедно нощта, прегърнати, а на разсъмване аз си тръгвах, обещавайки да се върна колкото се може по-скоро. На излизане винаги заключвах вратата на апартамента. Жулиан нямаше копие от този ключ. Предпочитах да стои там като затворник, вместо да е мъртъв.

Никой друг не се отби вкъщи да ме разпитва за съпруга ми, но аз се постарах да пусна мълва из квартала, че Микел е във Франция. Изпратих няколко писма до испанското консулство в Париж, в които казвах, че ми е известно, че испанският гражданин Жулиан Каракс се намира в града и молех да ми окажат съдействие, за да го открия. Предполагах, че рано или късно тези писма ще се озоват в подходящите ръце. Взех всевъзможни предпазни мерки, но знаех, че всичко е въпрос на време. Хората като Фумеро никога не престават да мразят. В тяхната ненавист няма никакъв смисъл, никаква логика; те мразят така естествено, както дишат.

Апартаментът на Ронда де Сан Антонио беше на последния етаж. Установих, че на стълбището имаше врата, която водеше към терасата на покрива. Терасите на цялата пресечка образуваха мрежа от заграждения, разделени от стени, високи едва метър; там обитателите на сградите — ходеха да простират прането си. Скоро открих една постройка в другия край на пресечката, чиято фасада гледаше към улица „Хоакин Коста“; лесно можех да се кача на покривната й тераса, а оттам да прескоча стената и да стигна до сградата на Ронда де Сан Антонио, без някой да ме види да влизам или да излизам от нея. Веднъж получих писмо от управителя, в което ми съобщаваше, че някои съседи чували шумове, идващи от апартамента на Фортуни. Отговорих от името на адвоката Рекехо, че се е случвало някой член на кантората да отиде да потърси книжа и документи в жилището, тъй че тревогата е излишна — въпреки че шумовете се разнасяли през нощта. Добавих забележка, която загатваше, че между господа — счетоводители и адвокати — една тайна ергенска квартира е нещо, което високо се цени. Управителят, демонстрирайки професионална солидарност, ми отговори да не се притеснявам ни най-малко — той напълно разбирал ситуацията.