Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
Започнах да се обличам като набожна вдовица или като някоя от онези жени, които явно бъркат слънчевата светлина със смъртните грехове. Ходех на работа с прибрана на кок коса и без грим. Въпреки моята тактика Санмарти продължаваше да ме обсипва с намеци, винаги придружени от онази мазна, прогнила от презрение усмивка, с която се отличават надменните евнуси, увиснали като добре натъпкани наденици от върха на всяка йерархична стълбица. Отидох на две-три интервюта за перспективна работа в други фирми, но рано или късно се натъквах на друга версия на Санмарти. Людете от тоя тип никнеха като напаст от гъби, хранещи се от онзи тор, върху който процъфтяват предприятията. Един от тях даже си направи труда да се обади на Санмарти и да му каже, че Нурия Монфорт обикаля да си търси работа зад гърба му. Уязвен от моята неблагодарност, Санмарти ме повика в кабинета си. Сложи длан на бузата ми и се опита да ме погали. Пръстите му миришеха на пот и тютюн. Пребледнях като смъртник.
— Ако не си доволна, жено, само трябва да ми кажеш. Какво мога да направя, за да подобря работните ти условия? Знаеш колко те ценя. Болно ми е да чувам от странични хора, че искаш да ни напуснеш. Какво ще кажеш да отидем на вечеря, само двамата, и да се сдобрим, а?
Махнах ръката му от лицето си, неспособна да продължавам да крия отвращението, което ми вдъхваше.
— Разочароваш ме, Нурия. Трябва да призная, че не виждам у тебе никакъв екипен дух, нито пък вяра в целите на това предприятие.
Мерседес вече ме бе предупредила, че рано или късно ще се случи нещо подобно. Няколко дена след тази случка Санмарти, който владееше граматиката не по-добре от някой орангутан, започна да връща обратно всички коригирани от мен ръкописи, твърдейки, че гъмжали от грешки. Почти всеки ден оставах в издателството до десет или единайсет през нощта, за да преправям до безкрай цели страници със зачерквания и забележки на Санмарти.
— Прекалено много глаголи в минало време. Звучи някак мъртво, без живец… Инфинитивът не се използва след точка и запетая. Това всеки го знае…
Някои вечери Санмарти също се задържаше до късно, затворен в кабинета си. Мерседес се стараеше да бъде наоколо, но той неведнъж я отпращаше да си върви вкъщи. Тогава, щом останехме сами в издателството, Санмарти излизаше от кабинета си и идваше до бюрото ми.
— Работиш твърде много, Нуриета. Ех, работата не е всичко на тоя свят. Човек трябва и да се забавлява, пък и ти си още млада. А младостта минава и заминава и невинаги успяваме да вземем най-доброто от нея.
Той току присядаше в края на бюрото ми и ме гледаше втренчено. Понякога заставаше зад гърба ми и се задържаше така няколко минути, тъй че усещах зловонния му дъх по косата си. Друг път слагаше ръце на раменете ми.
— Напрегната си, жено. Я се отпусни.
Аз цялата треперех, идеше ми да закрещя или да побягна и повече да не се връщам там, но се нуждаех от тази работа и от жалката заплата, която получавах. Една нощ Санмарти подхвана обичайния си масаж и изведнъж започна жадно да ме опипва.
— Някой ден направо ще ме побъркаш — стенеше той.
Аз рязко се изтръгнах от лапите му и хукнах към изхода, като пътьом грабнах палтото и чантата си. Санмарти се смееше зад гърба ми. Навън се сблъсках с една тъмна фигура, която сякаш се плъзгаше из вестибюла, без да докосва пода.
— Каква приятна изненада, госпожо Молинер…
Инспектор Фумеро ме гледаше със своята усмивка на влечуго.
— Само не ми казвайте, че работите за моя добър приятел Санмарти. И той като мен е най-добрият в своята област. Кажете, моля, как е съпругът ви?
Разбрах, че дните ми в издателството са преброени. На следващия ден из офиса плъзна слух, че Нурия Монфорт е „с обратна резба“ — щом като остава напълно безразлична към чара и чесновия дъх на дон Педро Санмарти — и че на всичко отгоре има връзка с Мерседес Пиетро. Не един многообещаващ млад служител във фирмата твърдеше, че е видял тия две „фльорци“ да се мляскат в стаята с архива. Същия следобед Мерседес ме помоли на тръгване да поговорим за минутка. Почти не смееше да ме погледне в очите. Отидохме в кафенето на ъгъла, без да разменим и дума по пътя. Там Мерседес сподели какво й бе казал Санмарти: че не гледа с добро око на нашето приятелство, че полицията му дала доклади за моето предполагаемо минало на комунистическа активистка.