Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
— Нурия, не мога да си позволя да изгубя тази работа. Имам нужда от нея, за да се грижа някак за сина си…
Тя избухна в плач, смазана от срам и унижение; лицето й като че ли се състаряваше с всяка изминала секунда.
— Не се тревожи, Мерседес. Разбирам те — казах.
— Тоя човек, Фумеро, е по петите ти, Нурия. Не зная какво има против теб, но на лицето му е изписано…
— Зная.
Следващия понеделник, когато отидох на работа, заварих на бюрото си някакъв мършав тип със смолисточерна коса. Представи се като Салвадор Бенадес, новият коректор.
— А вие коя сте?
Нито един-едничък служител в целия офис не дръзна да размени с мен поглед или дума, докато събирах нещата си. На слизане по стълбите Мерседес изтича след мен и ми подаде един плик, който съдържаше пачка банкноти и няколко монети.
— Събрахме каквото можахме, почти всички се включиха. Вземи го, моля те. Не заради теб, заради нас.
Същата нощ отидох в апартамента на Ронда де Сан Антонио. Жулиан ме очакваше както винаги, седнал в мрака. Каза ми, че е написал стихотворение за мен. Първото нещо, което бе написал от девет години насам. Исках да го прочета, но рухнах в прегръдките му. Разказах му всичко, защото вече не издържах. Боях се, че Фумеро ще го открие, рано или късно. Жулиан ме слушаше мълчаливо, като ме държеше в обятията си и ме галеше по косата. За пръв път от много години почувствах, че поне веднъж мога да се опра на него. Болна от самота, исках да го целуна, но той нямаше нито устни, нито кожа, които да ми предложи. Заспах в ръцете му, сгушена на леглото в неговата стая — детско легло. Когато се събудих, Жулиан го нямаше. Призори чух стъпките му по терасата и се престорих, че още спя. По-късно същата сутрин чух новината по радиото, без да осъзная значението й. Някакво тяло било намерено на пейка на Пасео дел Борне. Мъртвецът седял със скръстени в скута ръце, вторачен в базиликата „Санта Мария дел Мар“. Ято гълъби, които кълвели очите му, привлякло вниманието на живеещ наблизо човек, който алармирал полицията. Вратът на трупа бил счупен. Госпожа Санмарти го идентифицирала като своя съпруг, Педро Санмарти Монегал. Когато тъстът на покойника чул новината в старческия дом на езерото Баньолас, благодарил на небесата и си казал, че сега вече може да умре спокойно.
13
Жулиан написа веднъж, че случайностите са белезите на съдбата. Няма случайности, Даниел. Ние сме марионетки, ръководени от нашите несъзнавани желания. Години наред ми се щеше да вярвам, че Жулиан все още е човекът, в когото се бях влюбила, или поне неговата сянка. Щеше ми се да вярвам, че ще се справим някак, ще продължаваме напред сред нищета и надежда. Щеше ми се да вярвам, че Лаин Кубер е умрял и се е завърнал на страниците на една книга. Ние, хората, сме готови да повярваме на какво ли не, само не и на истината.
Убийството на Санмарти ми отвори очите. Проумях, че Лаин Кубер все още е жив и здрав, дори повече от всякога. Обитаваше поразеното от пламъците тяло на човека, останал почти без глас, и се хранеше от неговите спомени. Открих, че е намерил начин да влиза и излиза от апартамента на Ронда де Сан Антонио през един прозорец, който гледаше към вътрешния двор; така не се налагаше да разбива вратата, която заключвах винаги, щом си тръгнех оттам. Открих, че Лаин Кубер, предрешен като Жулиан, е бродил из града, посещавайки имението на Алдая. Открих, че в лудостта си той се е върнал в онази крипта, разбил е надгробните плочи и е измъкнал саркофазите на Пенелопе и на сина си. „Какво си сторил, Жулиан?“
Когато се прибрах вкъщи, полицията вече ме чакаше там, за да ме разпита за смъртта на издателя Санмарти. Отведоха ме в участъка, където след пет часа чакане в един тъмен кабинет се появи Фумеро, облечен в черно, и ми предложи цигара.
— Ние с вас можем да станем добри приятели, госпожо Молинер. Моите хора ми казват, че съпругът ви не си е у дома.
— Съпругът ми ме напусна. Не го зная къде е.
Той ме събори от стола с брутална плесница. Свих се в един ъгъл, обзета от паника. Не смеех да вдигна поглед. Фумеро коленичи до мен и ме сграбчи за косата.
— Хубавичко ме чуй, курво скапана: ще го намеря и щом ми падне, ще ви убия и двамата. Първо тебе, за да те види с провиснали навън черва. После и него, след като му кажа, че другата уличница, която е пратил в гроба, му е била сестра.