Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
Издателството (което Санмарти бе кръстил с необичайното име „Ендимион“85, защото му звучеше внушително и благоприятно за печалба) публикуваше катехизиси, наръчници за добри маниери и цяла поредица поучителни романи, чиито главни герои бяха млади монахини, въвлечени в комични ситуации, героични труженици на Червения кръст или пък щастливи обществени служители с високи морални устои. Издавахме също и серия историйки за американски войници, озаглавена „Храбрата команда“; тя жънеше голям успех сред момчетиите, жадни за герои с вид на хора, които ядат месо всеки божи ден. Във фирмата си намерих добра приятелка в лицето на секретарката на Санмарти, вдовица от войната на име Мерседес Пиетро, с която скоро усетих голямо душевно родство; разбирахме се само с поглед или усмивка. Свързваха ни много общи неща: и двете бяхме жени, подмятани от вълните на живота, заобиколени от мъже, които или бяха мъртви, или се криеха от света. Мерседес имаше седемгодишен син, болен от мускулна дистрофия, за когото се грижеше, колкото можеше. Беше едва на трийсет и две, но бръчките по лицето й издаваха трудния й живот. През всички онези години Мерседес бе единственият човек, на когото се изкушавах да разкажа всичко, да разкрия живота си.
Именно от нея научих, че Санмарти бил голям приятел на все по-уважавания и окичван с отличия главен инспектор Франсиско Хавиер Фумеро. И двамата принадлежаха към една клика от индивиди, изникнала от пепелищата на войната и плъзнала неумолимо като паяжина из целия град — новият елит. Един прекрасен ден Фумеро се появи в издателството. Бе дошъл при приятеля си Санмарти — имали уговорка да отидат на обед. Аз успях да се скрия в стаята с архива под някакъв претекст, докато и двамата излязоха. Когато се върнах на бюрото си, Мерседес ми хвърли един поглед, който правеше думите излишни. Оттогава всеки път, когато Фумеро се отбиваше в издателството, тя ме предупреждаваше, за да се скрия навреме.
Не минаваше и ден, в който Санмарти да не се опита да ме изведе на вечеря, да ме покани на театър или на кино под какъв да е предлог. Аз винаги му отговарях, че мъжът ми ме чака у дома, а неговата съпруга сигурно се тревожи, защото става късно. Госпожа Санмарти, която изпълняваше ролята на мебел или движима вещ, се котираше много по-ниско от задължителното „Бугати“ в списъка на любимите вещи на своя съпруг. Впрочем тя като че ли напълно бе изгубила ролята си в този брачен фарс, откакто състоянието на баща й бе преминало в ръцете на Санмарти. Мерседес вече ме бе предупредила как стоят нещата. Санмарти, чиято способност за концентрация бе твърде ограничена в пространството и времето, жадуваше за млада, неизложена на показ плът, и съсредоточаваше глупавото си ухажване върху новодошлата служителка, която в случая бях аз. Той прибягваше до какви ли не похвати, само и само да завърже разговор с мен.
— Разправят, че съпругът ти, тоя Молинер, бил писател… Може би ще му е интересно да напише книга за моя приятел Фумеро. Вече имам готово заглавие: „Фумеро, бич за престъпниците, или законът на улицата.“ Какво ще кажеш, Нуриета?
— Много ви благодаря, господин Санмарти, но Микел е страшно зает с един роман и не мисля, че точно сега би могъл…
Санмарти се заливаше от смях.
— Роман ли? За Бога, Нуриета… Ами че романът е нещо мъртво и погребано. Оня ден ми го каза един приятел, който току-що пристигна от Ню Йорк. Американците сега изобретяват нещо, което се нарича телевизия и ще бъде съвсем като кино, само че домашно. Вече няма да има нужда ни от книги, ни от църкви — абе от нищичко. Кажи му на твоя мъж да зареже романите. Е, поне да беше известен, да беше футболист или бикоборец… Я, какво ще кажеш да скочим в бугатито и да отидем да хапнем паеля в „Кастелдефелс“? Тъкмо ще обсъдим и тая работа. Ех, жено, трябва и ти да се постараеш мъничко… Знаеш, че бих искал да ти помогна. И на тебе, и на твоето мъжленце. Нали знаеш, че в тая страна без вуйчо владика човек нищо не може да направи.
85
Ендимион — в гръцката митология син на Аетлий (или на Зевс), овчар или ловец, най-красивият от мъжете; влюбената в него богиня на луната Селена го потопила в непробуден сън и измолила за него безсмъртие, за да му се любува всяка нощ. — Бел.прев.