Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
И тогава, просто така, Лиса внезапно прозря отговора.
– Нищо – отрони тя тихо. – Една кралица не бива да прите-
жава нищо, за да управлява. Защото трябва да е отдала всичко
на своя народ. Дори и живота си.
Широко грейналата, макар и беззъба усмивка на Екатерина
подсказа на Лиса, че е отговорила правилно.
– Поздравления, скъпа. Ти се справи и утре можеш да се
явиш на гласуването. Надявам се, че вече си подготвила речта
за представянето си. Утре сутринта ще я прочетеш.
Лиса леко се олюля. Нямаше представа какво да каже сега,
камо ли да произнесе официална реч. Екатерина изглежда раз-
бра колко шокирана е Лиса, защото се усмихна, но по-скоро
нежно, отколкото насмешливо.
– Ще се справиш. Речта е най-лесната част от церемонията.
Баща ти би се гордял с теб, както и всичките ти прадеди от
фамилията Драгомир.
Това едва не накара Лиса да се просълзи, но успя да се
овладее и само поклати глава.
– Не съм убедена. Всички знаем, че аз не съм истински кан-
дидат. Беше само нещо... ами, нещо като игра. – Неясно защо,
но не се притесняваше да го признае на Екатерина. – Ариана
е тази, която заслужава короната.
Старите уморени очи на Екатерина се вторачиха в Лиса.
Усмивката ѝ помръкна.
– Значи не си чула. Не, разбира се, че не си, като се има
предвид колко бързо се случи всичко.
421
р и ш е л м и й д
– Какво не съм чула?
По лицето на Екатерина се разля вълна на симпатия. По-
късно се запитах дали бе породена от новината, която трябваше
да ѝ съобщи, или заради реакцията на Лиса.
– Ариана Шелски не успя да вземе този изпит... не успя да
отговори на въпроса...
– Роуз, Роуз.
Дмитрий ме разтърси и ми трябваха няколко секунди, за да
се прехвърля от шокираната Лиса в стреснатата Роуз.
– Ние трябва да... – започна той.
– О, Боже мой – прекъснах го. – Няма да повярваш какво
видях току-що.
Той настръхна.
– Лиса добре ли е?
– Да, добре е, но...
– Тогава по-късно ще се тревожим за това, сега трябва да
тръгваме.
Чак тогава забелязах, че той беше напълно облечен за път,
докато аз все още бях гола.
– Какво става?
– Дойде Соня, не, не се безпокой. – Шокът по лицето ми го
накара да се усмихне. – Облякох се и не ѝ позволих да влезе.
Но тя ми съобщи, че от рецепцията нещо се усъм нили в наша-
та регистрация. Трябва да се измъкнем оттук.
Полунощ. Трябваше да се срещнем с Михаил в полунощ,
за да се сдобием с последното парче от загадката, която тер-
заеше всички ни.
– Няма проблеми – казах и отметнах завивките. Но в след-
ващия миг се сепнах, като видях как Дмитрий прикова очи в
мен. Донякъде се изненадах от възхищението и копнежа, с
които ме гледаше. Някак си очаквах след като се бяхме лю-
били, той да е отчужден, надянал строгата си маска на пази-
тел – особено като се имаше предвид, че трябваше спешно да
изчезваме.
– Харесва ли ти това, което виждаш? – попитах. Прозвуча
като ехо на нещо, което отдавна му бях казала, когато в акаде-
мията ме залови в компрометираща ситуация.
– Много – призна той.
422
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
Вихърът от емоции, бушуващ в очите му, направо ме до-
върши. Отклоних поглед. Сърцето ми туптеше до пръсване в
гърдите, докато обличах дрехите си.
– Само не забравяй – промълвих тихо. – Само не забра-
вяй... – Не можах да довърша, но и не беше необходимо.
– Зная, Роза. Няма да забравя.
Намъкнах се в обувките. Искаше ми се да съм по-слаба и
да забравя за ултиматума си към него. Но не можех. Незави-
симо от случилото се помежду ни, от думите и разменените
ласки, колкото и близо да бяхме до щастливия завършек на
нашата приказка... нямаше да имаме бъдеще, ако той не си
прости.
Изскочихме на бегом от стаята. Соня и Джил бяха готови и
ни чакаха. Нещо ми подсказваше, че Соня знае какво се е слу-
чило между Дмитрий и мен. Проклетите аури. Или може би
не са ти нужни магически умения, за да се досетиш за такива
неща. Може би след такава нощ просто е напълно естествено
лицата на влюбените да сияят.
– Трябва да направиш магия – съобщих на Соня, когато
потеглихме. – Освен това трябва да спрем в Грийнстън.
– В Грийнстън? – учуди се Дмитрий. – Какво ще правим там?
– Там държат алхимиците.
Вече започвах да сглобявам парчетата. Кой е мразел Татяна,
както заради самата нея, така и заради това, че е имала Амбро-