Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Тя се взираше в детето в корема ми.
— Момче ли е? — попита с тъжен глас.
— Сега смяташ, че съм вещица и мога да предвидя Божията воля. Очевидно мислиш, че съм много неща. А помисли ли, че аз съм момичето, което ти изпрати в пустошта? Видя ли, че стъпалата ми бяха боси и че лешоядите ме последваха, че бях сама и щях да умра? Може би затова си имала този сън. Може би е трябвало да погалиш перата на черната птица.
— Спаси го, дори и заради себе си — каза ми тогава Хана.
Вдигна очи и видя истината в тях — той бе неин съпруг и тя бе готова да направи всичко, за да го спаси. Отстъпих назад. Разбрах, че все още има власт над мен, защото го обичаше.
— Трябваше да те взема в дома ни — продължи тя. — Тогава твоите деца щяха да са мои, а моят съпруг щеше да бъде и твой. Щяхме да споделяме бремето и радостта си, като сестри.
Изумих се, че се осмелява да ми говори така, че не се страхува да предизвика омразата и презрението ми. Внезапно усетих, че изпитвам към тази жена нещо, което не бях и помисляла, че е възможно. Някаква нежност. Може би просто ни е било писано така — тя да съсипе живота си, както аз съсипах моя. Може би и тя не бе имала друг избор, освен да следва съдбата си.
— Не го прави заради мен — каза Хана. — Направи го заради човека, когото обичаш. Нашият съпруг.
Наблюдавах я как се отдалечава с бързи крачки покрай стената, въпреки че наблизо падаха стрелите на римляните, някои от които носеха огън със себе си. Тя не потрепваше от тях; може би вече не се притесняваше за дребни неща като своята безопасност. Забелязах, че стъпалата й са боси и че носи черен шал на раменете си. Самата тя сега бе в пустошта. Всичко, което ми бе казала, бе истина.
14
Отидох до Змийската порта и помолих пазача да ме пусне. Бях разбрала защо сънувах четирийсет акациеви дървета, отрупани с пчели. Сънят ми бе пратен от ангелите и от Всемогъщия. Мислех, че е някаква загадка, а сега видях, че е път.
Пазачът сигурно щеше да ми откаже, но Амрам мина наблизо и аз го помолих за помощ. Той бе груб и нетърпелив, искрящ със сребристата си броня. Косата му бе дълга и сплетена; бе готов за война.
— Никоя жена не бива да излиза през портите — отвърна той студено. Препаса меча си, подготвяйки се за предстоящата нощ, когато воините щяха да нападнат робите, работещи по рампата. Нямаше представа, че го познавах още като разглезено и сладко дете, любимец на баща си. Сега се държеше сурово и видях нещо мрачно в него, някаква тъмнина в духа му, каквато преди нямаше.
Хората говореха, че при набезите си навън нашите воини избивали жени и деца. Кълняха се, че нямали избор, че всичко се правело в името на истинския Израил и този, чието име не изговаряхме на глас, Аз Съм Онзи, който Съм. Но войната бе променила всички и заради тези промени повечето от нас загубиха лев, истинското си сърце — особено когато предаваха Бог с делата си и сами се уверяваха, че постъпват така, както е нужно.
— Да не би да ми носиш съобщение от дъщеря си? — попита ме Амрам.
Азиза бе отблъснала този воин, без да му даде обяснение за внезапната си студенина, и болката му бе очевидна. Тя отказваше да говори с него и, изглежда, бе загубила всякакъв интерес.
— Неин пратеник ли си? — попита ме отново той.
Използва думата малах, която означаваше не само „пратеник“, но и „зъл ангел“. Може би това бе неговият начин да я нарече шед, зъл демон, както я бяха наричали мнозина преди. А може би смяташе, че съм призовала ангелите на отмъщението да се изсипят върху него и че моето неодобрение е накарало Азиза да се извърне от него.
Йаел ни гледаше от площада. Носеше протрит сив плащ, прекалено голям за нея. Дойде при нас, притеснена от поведението на брат си.
— Шира не е виновна за постъпките на дъщеря си — напомни му тя внимателно.
— Значи вината е моя, така ли? — каза Амрам с гневен тон. — Защото тя вече не желае да ме вижда.
— Бъди търпелив — предложи Йаел. — Тя може да се върне при теб.
Амрам се наведе да хвърли поглед към хаоса под нас.
— Нямам време да чакам.
Йаел забеляза кошницата, която носех. Погледна ме замислено, после попита брат си дали можем да излезем навън, за да съберем билки по хълмовете.
Амрам поклати глава; това не бе позволено.
— Не и днес.
— Братко мой — закачи го Йаел, — трябва ли да ти припомня как спеше като малък с палец в устата и се боеше от скорпиона в коридора?