Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Изчаках сред избледняващата дневна светлина, докато Йаел тръгна сама. Бе настъпило времето, когато небесата стават достъпни, когато светците се кълнат, че могат да видят трона Господен. Аз виждах само скалите пред нас. Не смеех да вдигна очи към пещерата, където бяха умрели есеите, защото духът на дъщеря ми се рееше там, студен и самотен. Злото в света бе част от сътворението, знаех това, и Ангелът на смъртта бе създаден в деня, в който се бе появил и животът, и все пак бях огорчена и изпълнена с гняв. Оплаквах това, което бях загубила, което светът бе загубил и щеше да загуби отново.
Йаел бързо се спусна по планината. Едва успявах да я различа под плаща й, докато приближаваше бялата рампа, която водеше към ада, защото така наричахме сега долината, която някога бе наша. Приближи до строежа и остави питата на една плоска скала, така че войниците, които надзираваха робите, да я видят със сигурност. Сладкият аромат щеше да ги съблазни и те щяха да погълнат отровата, както нашият народ се бе наслаждавал на манната по време на бягството си от Египет. Лудостта на римляните щеше донякъде да облекчи задачата на нашите воини, когато настъпеше мигът на нападението.
Завесата на нощта скоро щеше да се спусне над нас, восъчната пита бе на мястото си, но Йаел се бавеше. Стана ми студено, докато наблюдавах как звездите се появяват, но тя все така не идваше. Започнах да се притеснявам и да крача нервно, защото тя като че ли бе изчезнала. Носеше амулета за защита, но само по-висша сила можеше да я опази в тази долина. Времето течеше, а аз направо полудявах при мисълта какво можеше да й се е случило. И тогава видях потрепване в мъглата.
В мрака Йаел бе успяла да се плъзне зад една скала и да остане скрита там, докато римляните се упражняваха в лагера за предстоящата битка, размахвайки мечовете и копията си, които щяха да използват срещу нас, когато рампата бъдеше завършена. След като войниците най-накрая се прибраха в казармите си, Йаел се надигна иззад скалата. Не можех да разбера смисъла на действията й, защото напусна безопасното си убежище и продължи напред. Запитах се дали не е хапнала от меда и не е загубила ума си. Но тя вървеше решително.
Езерото от кал бе пред нея, а зад него лежеше лъвът.
В цялата долина само този звяр я видя или пък просто бе усетил миризмата й. Йаел бе ходила на микве днес и когато навсякъде вони на смърт и пот, уханието на чистотата е още по-забележимо. Лъвът повдигна глава и се взря през калната вода, докато Йаел пълзеше бавно към него. Не можех да понеса мисълта какво можеше да й се случи, да бъде разкъсана и погълната пред очите ми, малкото момиченце, което обичах като своя дъщеря. Мъката ми бе огромна, но не можех да направя нищо, освен да стоя в мрака и да плача за всичко, което бях направила в този свят, и за хората, които бях наранила. Може би това бе Краят на дните и есеите бяха прави, а ние бяхме истински глупци, че не се вслушахме в думите им. Замислих се за това, което ми бяха разкрили костите, за бъдещето, което бях видяла. Знаех колко много още имах да губя и може би сега бе ред на Йаел.
В този миг тя беше вече до лъва. Той лесно можеше да я нападне, но не помръдна. Опашката му трепна леко, нищо повече. Йаел пристъпи още по-близо. Виждах ги смътно през плътната мъгла. Едно жестоко създание, кална вода, жена, която не се боеше. Може би защото някога бе ухапана от лъв, си мислеше, че вече е защитена, както този, който е ужилен веднъж от пчели, никога повече няма да пострада от техните жила.
Никой в римския лагер не обръщаше внимание на лъва, почти не го бяха хранили от пристигането си. Бе получил само едно магаре за цялото това време. Държаха се зле с него, вече почти умираше от глад, оставяха го да стои без закрила от парещото слънце по цял ден, нямаше къде да избяга от проливните дъждове. Бе изпълнил мисията си — да ни изплаши, и сега го бяха изоставили. Гарваните приближаваха все повече, но той не можеше да ги достигне. Кози, елени и овце се печаха на огньовете на войниците, но лъвът не получаваше дори кокалите и огризките им.
Звярът не помръдна, когато Йаел наближи, дори не трепна. Може би не я разкъса, защото бе откъснат от тази земя, насилен, унижен, неспособен да се държи като лъв. Или може би защото и той чакаше пратеник.
Тя бе достатъчно близо, за да отключи месинговата ключалка, която свързваше нашийника на животното с веригата му. Не помръдвах, не дишах. Представях си, че след това той ще се втурне срещу нея и ще видя как Йаел умира пред очите ми. Вместо това лъвът се изправи. Взираше се в нея с жълтите си очи, по-скоро любопитен, отколкото жесток. Може би смяташе, че е от неговия вид, лъвица, която щеше да го последва в бягството му. Или пък се чудеше дали не сънува, защото сънят на лъва сигурно беше такъв — свобода в нощта, ръце, които отключват веригите, планините, които се простират пред него.