Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
12
Събрахме се, за да видим новата луна във времето на Рош Ходеш. Отправихме молитвите си към Бог, но в сърцата ни нямаше радост. Никой не танцуваше. Стената на римляните бе завършена и се увиваше около нас като усойница. Бяха издигнали лагери, някои с големината на истински селища. Онези, които не бяха дошли от Йерусалим, бяха смаяни от направеното от римляните; под нас имаше повече струпани хора, отколкото те бяха виждали през живота си. Шест хиляди носеха белите туники на легиона и още хиляди роби им помагаха в безмилостните им задачи.
Главният римски лагер, разположен точно срещу Северния дворец, имаше кула, която можеше да съперничи на наблюдателните кули на най-големите казарми. Зад нас имаше друг голям лагер, който охраняваше коварния източен склон на планината, и още шест по-малки лагера бяха разположени в кръг. Зад лагера на Силва се бе оформило селището на цивилните, където хората водеха на пръв поглед нормален живот, отглеждаха пилета, наслаждаваха се на женските ласки, молеха се на боговете си. За мен всеки от тези мъже бе убиецът на дъщеря ми.
Една нощ отидох до мястото на стената, където и преди бях правила заклинания, и дадох смъртоносен обет.
Призовавам Най-висшия бог, Господаря на всички духове и на плътта, срещу тези мъже, които убиват безмилостно и пилеят кръвта на невинните. Боже, който властваш над всички ангели и пред когото всяка душа се прекланя, отмъсти за тази невинна кръв. Дай ни справедливост.
Написах тези думи на къс пергамент, после го изгорих, за да се издигнат нависоко и да стигнат до Всемогъщия. Призовах ангелите на Хима, ангелите на отмъщението и гибелта. Казват, че Хима е и името на звездите в небето, които са сестри на сирените и се взират към нас във времена на горест и болка. Докато умолявах ангелите за помощ, извадих нож, допрях го до плътта си и разрязах лявата си длан, макар на хората от нашия народ да не е позволено да се нараняваме. Направих дълбок разрез, предлагайки се в дар срещу живота на оцелелите ми деца. Молех ангелите да ги спасят от всяко живо същество и от демоните, които бяха толкова близо до нас.
Враговете проучваха нас и крепостта ни. За тях ние бяхме като уловен скорпион, който разглеждаха под стъкло. Искаха да предвидят следващото ни ухапване. Всеки път, когато се опитваха да минат по змийската пътека, ние изсипвахме върху тях врящо масло. Стрелците ни стояха качени по маслиновите дървета и по стената, готови да прострелят всеки, който се опиташе да мине. Пътеката бе тясна и легионерите бяха лесна мишена, когато тръгваха нагоре към планината.
Мислехме, че те ще разберат колко опасен може да бъде скорпионът, въпреки малкия си размер. Но римляните решиха, че е най-добре да смачкат скорпиона в собствената му градина. За да ни унищожат, трябваше да стигнат до нас. Започнаха да правят своя пътека, широка рампа, която строяха откъм западния склон, в посока към Северната порта. Изсипваха буре след буре пръст, за да повдигнат рампата, която постепенно приемаше очертанията на малка планина. Мислехме, че са луди, задето се опитват да създадат нещо, което само Бог има правото да сътвори, скала, издигаща се на триста стъпки над долината, от която щяха да стигнат лесно до нас. Но те имаха толкова много роби, които работеха без почивка, че скалата растеше пред очите ни, толкова бяла, че ни заслепяваше. Нощем изглеждаше, че светът се е преобърнал и че звездите са под нас, заплашващи да ни изгорят със своята светлина — тъй многобройни огньове светеха в римските лагери.
Мъжете в синагогата обсъждаха дали рампата може наистина да стигне до нас. Но докато си губеха времето в тези спорове, рампата стана толкова висока, че чувахме разговорите на работниците. Римските войници вече можеха да хвърлят копия към нас и дори отнеха няколко живота. Бяхме поразени от постигнатото от враговете ни и как, също като нашия Творец, бяха сътворили планина от земята, сякаш за една нощ.