Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
— Йая — поклати глава той, но се усмихна против волята си. — Не мога да те пусна.
— Ще внимаваме — обеща тя. — Някои неща е писано да се случат — чух я да шепне на Амрам. — Ще потърся билка, която да ти донесе късмет.
Той все още бе неин брат и се вслушваше в молбите й. Поговори с пазача, който ни пусна да излезем. Дневната светлина се бе източила в дълги сенки, които ни позволиха да се притиснем до скалите и да продължим незабелязано. Исках да съм сама, но сега нямах избор. Вероятно бе добре, че Йаел щеше да ме придружи, защото тя бе научила заклинанията, които знаех от майка си, и нямаше да изпита страх от това, което трябваше да направим.
Минахме заедно по билото на хълма, после се спуснахме във влажната котловина между две пещери. Веднъж, когато събирах билки наблизо, бях забелязала няколко ароматни розови цветя, полюляващи се на крехки зелени стъбълца. Това бяха дивите братовчеди на рододендрона, цветето, което няколко пъти майка ми бе посочвала в Александрия, за да ме предупреди за силата му. Листата и корените на рододендрона бяха забранени, но често се ползваха в направата на фармака за любов или отмъщение. От всички части на това отровно растение цветовете бяха най-силни.
Вървяхме приведени и се ослушвахме внимателно, калта се плъзгаше под краката ни. Тук, между скалите, бяхме защитени от вятъра. Сякаш се намирахме в съвсем друг свят, в който можехме да си припомним красотата на пустинята. Наближаваше Празникът на безквасните хлябове и слънцето бе силно за сезона. Търсех цветовете на рододендрона; когато ги откриех, нямаше да е необходимо да ги варя или приготвям, защото растението бе част от сътворението. Заклинанията и амулетите не бяха достатъчни, за да защитя любимия си. Трябваше ми отрова.
Вдигнах ръка и махнах на Йаел да се наведе и да чуе ехото, което отекваше наблизо. Под никога неспиращия шум от строежа на римляните, от лопатите и кирките, се чуваше жуженето на пчелите. През пролетта те често се появяваха по тези хълмове, идващи от Египет, за да се възползват от последното разцъфване на пустинята преди настъпването на жегата. Последвахме звука до паднало дърво, от чиито хралупи капеше жълт мед — някои го наричат дебас, други манна. Храната на пчелите често бе единственото спасение за тези, които се скитаха из пустинята, харесвана и от хора, и от зверове. Но този мед бе различен, защото бе събран от смъртоносните розови цветчета, растящи в котловината; дори малка хапка би подлудила човек за часове, дори за дни.
Свалих плаща си и помолих Йаел да отстъпи назад. Не се боях от ужилванията на пчелите, понеже бях посипала кожата си със сол, така че да не се впуснат към мен, щом бръкнех в дупката за восъчната пита. Войниците от легиона, които щяха да опитат от този покварен мед, щяха да изгубят ума си. Когато вечерта се спуснеше и воините ни излезеха, легионерите нямаше да могат да различат дали сънуват, или наистина ги нападат. В объркването си щяха да бъдат като опиянени от вино мъже и нямаше да могат да изтеглят мечовете си.
С Йаел се приведохме до скалата, докато пчелите обикаляха около восъчната пита. Посипах сол върху нея, за да ги прогоня и да отлетят обратно към смъртоносните розови цветчета, откъдето да съберат още нектар. Когато обясних на Йаел каква е целта на действията ми, тя не се изненада. Призна ми, че е дошла да ме потърси, защото чула някакъв глас, който й казал да го направи. Тя беше тази, която щеше да занесе отровата на враговете ни. Затова бе оставила Арие с баща си и бе облякла плаща на убиеца, който я защитаваше така, както броните защитаваха воините. Когато вдигна качулката на главата си, внезапно изчезна от погледа ми. Плащът бе с цвета на бледото небе, на камъните и на крехката слънчева светлина, която падаше върху нас. Дори алената й коса под него избледняваше; лицето й изчезваше и се превръщаше в мъгла.
Смятах аз да доставя на римляните отровената манна, но Йаел настоя, че има причина гласът да й проговори. Не исках да я пускам, но тя не пожела да ме чуе. Вярваше, че е била призована тук, за да вземе меда от ръцете ми. Разбирах я, защото в моя сън тя стоеше до акациевите дървета. Повдигаше ръце към небето, сякаш искаше да заеме мястото ми.
Одобрявах, че Йаел даде на роба златния амулет за защита; всички се чувствахме добре при мисълта, че може да е открил пътя към родната си страна, където винаги валеше сняг. Но тя все пак имаше нужда от закрила. Завързах втория златен амулет около шията й, въпреки протестите й. Знаех, че ще бъде в безопасност под знака на рибата, с обещанието за вода и за милостта на Всемогъщия.