Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
13
В Йерусалим бях видяла съперничката си само веднъж, в деня, когато ме качиха в каруцата и ме прогониха от града. Дървената клетка с гълъбите бе в едната ми ръка, а в другата прикрепях бебето си към гърдите си. Принудиха ме да тръгна боса, какъвто бе обичаят ни; когато краката ми се разкървяха, това щеше да е допълнителното ми наказание.
Помня, че жената на Бен Яир носеше красиви сандали от козя кожа, които се закопчаваха с месингови катарами. Имаше огърлици от лапис лазули, халцедон и тюркоаз, по ръцете й подрънкваха златни гривни. Аз имах единствено черен шал, който бях увила около главата си. Докато жената, която се бе превърнала в най-големия ми враг, ме наблюдаваше как се качвам в каруцата на касапина, не мислех за мъките, които ме очакваха в пустошта, нито за лешоядите или гарваните, които щяха да ни последват. Не се тревожех за жегата, която щеше да изпие силата ни, или за чакалите, които нямаше да изчакат да умрем, за да се нахранят с нас. Вместо това се срамувах от босите си крака.
Сега, след всичкото това време, когато римската рампа бе завършена, тя дойде до вратата ми. Рампата се бе свлякла почти веднага след издигането й, и ние бяхме благодарни за това. Но потрепвахме при мисълта колко решителни бяха римляните, колко упорито се опитваха да стигнат до нас, дори това да означаваше, че трябва да се научат да ходят по въздуха. Със сигурност щяха да построят друга.
Кучето, което пазеше сина ми, се разлая, когато Хана приближи, сякаш Ангелът на смъртта бе потропал на вратата ни. Казват, че кучетата усещат такива неща. В Александрия бях видяла как кучето на един жрец се разлая в мига, в който стопанинът му умря; скърбящото животно издъхна малко след това и тялото му бе погребано до неговия господар. Хванах нашия пазач за врата и го дръпнах встрани, за да отворя вратата и да я погледна с ненавист. Вече се бях изправяла веднъж срещу нея в тази крепост и тя нямаше власт над мен.
Бе достатъчно умна, за да не се опита да прекрачи прага ми. Погледнах съперничката си, измъченото й лице, тъжните й очи, и тя отвърна на погледа ми. Вече не можех да крия, че скоро ще родя още едно дете. Но светът, в който щеше да дойде то, се разкъсваше отвътре. Струваше ми се, че раждането няма да е дар за душата, която носех в себе си, а проклятие.
Кучето оголи зъбите си срещу посетителката ми.
— Дай ми съвсем малко време — побърза да каже Хана.
Отпуснах леко Еран и той изтрака със зъби. Може би някога Елеазар ми бе казал, че тя се бои от кучета. Може би просто ми харесваше.
— Мислех, че искаш живота ми — отбелязах аз.
— Не — поклати тя глава. — Искам съпруга си.
— Тогава върви при него — предложих аз.
Тя се поколеба. Едва когато тръгнах да затварям вратата, проговори.
— Само ти можеш да го защитиш.
Взирахме се една в друга. Чудех се дали е възможно дори сега, когато римляните ни бяха обсадили напълно, Хана да се опитва да ме подмами в капан, за да ме обвини в магьосничество пред съвета и да ме осъдят като вещица. Все пак останах на място и я изслушах, защото двете бяхме свързани като деня и нощта, без да се познаваме, но и без да можем да се избегнем.
Може би исках да видя как ме моли за нещо. Мисълта, че може да се преклони пред мен и да се разкае, ме привличаше. Прибрах кучето в стаята, после излязох навън в двора. Всяка друга година вече щяхме да сме започнали да садим, но сега полетата ни бяха пусти. Нямаше семена и никой не ореше, нямаше и животни, които да помагат в сеитбата.
— Не съм магьосница — казах на съперничката си. — Не мога да ти дам нищо.
Бадемовите дървета ухаеха целите в цвят, исопът също бе разцъфнал. Хана бе свършила лека, който й бях пратила, и сега отново дишаше трудно. Не споменах, че край стената близо до дома ни расте исопът, който бе отрова за нея. Оставих я да го вдишва и да се мъчи.
— Тази вечер воините ще излязат навън, за да се опитат да спрат строежа на рампата. Не всички ще се завърнат.
Не й позволих да види как ми въздейства тази новина. Ако смяташе, че ми е все едно, че съм безразлична, нямаше да има силата да разбие сърцето ми.
Не казах нищо и Хана продължи.
— Сънувах, че той ще се върне само с помощта на черна птица.
— Аз не съм птица — отвърнах, но бях притеснена от думите й, защото и в моя сън бе дошла черна птица, гарван. — Защо си дошла при мен?