Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Извръщахме очи и не поглеждахме надолу. Запушвахме ушите си, за да не чуваме как робите викат и търсят майките си, жените си и своя Бог, който явно ги бе забравил.
В деня, когато синът ми бе призован да изпълни дълга си, както всички воини в крепостта, излязох в двора заедно с Азиза. Някои може би ще кажат, че съм се предала прекалено лесно, като съм й позволила да се бие заедно с мъжете, но съдбата й вече бе предначертана. Може би щях да я спася, ако не бях променила името й, а може би съдбата й бе такава, независимо как се казваше. Тя бе поела по пътя на своята стихия. Винаги избираше метала, нещо студено и остро, дори когато бе съвсем малка. Той й подхождаше, както й подхождаше да язди сред зелените пасища.
Преди да тръгне, й предложих втория златен амулет, който носех на шията си, за защита, но тя поклати глава.
— Вече съм защитена. Не се бой за мен.
После повдигна шала си и видях, че има сребърен медальон с образа на Соломон, който нападаше женски дракон. На жените не им бе позволено да носят подобни амулети. Изпитах гордост заради дързостта й, както и страх.
— Трябваше да си останем там, където си бяхме — казах с огорчение.
Бях започнала да сънувам Желязната планина. В сънищата ми имаше четирийсет акациеви дървета и на всяко бяха кацнали по четирийсет черни птици. Стоях под клоните им и не можех да помръдна. Краката ми се бяха сплели с корените на дърветата, ръцете ми бяха покрити с жълти цветове. Пчелите кацаха по мен, затрупваха ме и аз плачех, защото не можех да вкуся сладостта на техния мед, макар да бе навсякъде наоколо.
Направих каквото можах, за да спра дъщерите си да последват моята съдба. Нищо обаче не можа да промени това, което майка ми бе казала, което бе написано още преди да бяха родени, преди да отида в Йерусалим, да застана до кладенеца и да се отдам на чувствата си, въпреки че знаех къде щяха да ме отведат те. Любовта щеше да ме погуби. Затова се опитвах с всички сили да не обичам децата си, за да не предам проклятието си върху тях. Но се провалих.
— Трябвало е да бъдем тук — увери ме Азиза.
Кожата й бе обгоряла от слънцето. Белегът под окото й блестеше на потъмнялото й лице. Можеше да бъде прекрасна жена, но бе предпочела да бъде воин. Можеше да бъде момиче, което да върви из улиците на червената Петра, вместо това бе моя дъщеря, която ме бе последвала в тази крепост и която обичах, въпреки че се бях опитала да угася тази любов.
Когато отиде в казармите, се замислих за майка си, как стоеше в двора до фонтана и гледаше, докато напусках Александрия. Сега разбирах, че тя знаеше, че ме вижда за последен път. Сърцето ми заби силно, защото бях видяла бъдещето си и това, което предстоеше, в костите, които хвърлих на пода в кулата.
Щях да загубя всичко.
Нещо свършваше, но това бе и начало на нещо друго. Чувствах как животът в мен се движи и мърда. Дори всичко да изчезнеше, може би щеше да има ново Сътворение. Хората вече говореха за издигането на нов Храм, който щеше да се възвиси в бъдеще, по-величествен от всеки друг. От унищожението щеше да бликне светлина и щяха да бъдат изречени свещените слова, защото началото винаги е такова.
Отидох до стената, плащът ми се вееше около мен. Поставих ръка на корема си, върху дъщеря ми, която още не бе родена. Възлюбеният ми копнееше за син, но аз знаех, че ще имам още една дъщеря. Винаги носех дъщерите си по един и същи начин, високо, под сърцето си. Исках друг свят за нея, не този ад под нас. Все още имаше езера с вода в долината. По всяко друго време щяхме да сме благодарни за това. Диви кози и елени щяха да идват да пият вода. Соколи и чапли щяха да се спускат от небето, за да се изкъпят, а гарваните щяха да идват при нас, стиснали сливи в острите си клюнове.
Сега там бе единствено лъвът; веригата му бе достатъчно дълга и той можеше да ходи до водата и да се въргаля в нея. Бе покрит с кал, огромните му лапи оставяха следи във влажната земя. Извърнах очи от този велик звяр, защото не можех да понеса да го гледам толкова унизен и укротен. Спомних си обучените сирийски мечки, които можеха да се срещнат по улиците на Александрия и Йерусалим, но това бе много по-ужасно, защото лъвът бе унизен в собствената му земя, господар на голи камъни, каквито бяхме и ние.
Загледах се с тъга надолу към стръмните канари. Забелязах черна коза да се катери между скалите от другата страна на планината; бе избягала от пещерата на есеите. Бродеше между камънаците, сама и забравена, неспособна да открие другите от стадото си.