Джурасик парк & Изгубеният свят

Форми с аберации

В гаснещата светлина на следобеда хеликоптерът се плъзгаше над очертанията на бреговата линия, над мястото, където гъстата джунгла се срещаше с водата. Бяха прелетели над последните рибарски селища преди десет минути. Сега отдолу се виждаше само непроходима костариканска джунгла, блата и цели мили пусти пясъци. Марти Гутиерес седеше до пилота и наблюдаваше брега през стъклото. По тези места нямаше дори пътища — поне той не виждаше такива.

Гутиерес беше спокоен по нрав трийсет и шест годишен американец с брада, биолог, който живееше в Коста Рика от осем години. Бе дошъл, за да изучава туканите в джунглата, но впоследствие бе останал като консултант към биологическия резерват Карара, националния парк на север. Включи микрофона за свръзка и попита пилота:

— Още колко?

— Пет минути, сеньор Гутиерес.

Гутиерес се обърна назад и каза:

— Още малко.

Но високият мъж, който се бе свил на задната седалка на хеликоптера, не реагира и дори не показа дали е разбрал, че му говорят. Седеше, опрял брадичка на юмруците си и долепил смръщено лице в стъклото.

Ричард Левин носеше избелели от слънцето зелени дрехи, а на главата му беше нахлупена шапка с широка периферия. На врата му висеше олющен бинокъл. Неугледният вид не му пречеше да изглежда съсредоточен. Лицето му беше напрегнато и сериозно.

— Какво е това място? — попита.

— Нарича се Рохас.

— Значи сме на юг?

— Да. На около петдесет мили от границата с Панама.

Левин се взря в джунглата.

— Не виждам никакви пътища. Как е било намерено това нещо?

— Двама души с палатка. Дошли са с лодка и са направили лагер на брега.

— Кога е станало?

— Вчера. Зърнали го и хукнали презглава.

Левин кимна. Както бе подпрял глава с дългите си ръце, приличаше на насекомото богомолка. Това беше прякорът му в университета — отчасти заради външния му вид, отчасти заради склонността му да отхапва главата на всеки, който не е съгласен с него.