Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
— Хвърли брадвата — викна водачът им.
Перин се затътри към него, запушвайки нос, за да се отърве от миризмата, която му се струваше, че надушва.
— Хвърли я, глупако! — Копието на водача се насочи към гърдите на Перин.
За миг той се загледа в острието — достатъчно остра стомана, за да го прониже до гърба, и внезапно извика:
— Не!
Но не към конника беше отправен вика му.
Скокливец изскочи от нощта и Перин се превърна в едно цяло с вълка. Скокливец, кутрето, което беше виждало как се реят орлите и толкова отчаяно искаше да полети в небето като тях. Кутрето, което се силеше и подскачаше, докато не се научи да скача по-високо от всеки друг вълк, и което така и не забрави порива да се зарее из небето. От нощта връхлетя Скокливец и в скока си остави земята под себе си, понесъл се като орел. На Белите плащове остана само миг да понечат да изругаят, преди челюстите на Скокливец да разкъсат гърлото на мъжа, насочил копието си към Перин. Перин усети скършващия се врат и вкуса на кръв.
Скокливец се приземи леко и отскочи от мъжа, когото бе убил. Кръв беше оплискала козината му — неговата собствена и чужда. На мястото на едното му око зееше дупка. Здравото око срещна за миг погледа на Перин. „Бягай, братко!“ Извъртя се, за да скочи отново, да се зарее за последен път, но едно копие го прикова към земята. Второ острие прониза ребрата му. Той изрита, за да прекърши коловете, които го задържаха. „Да се зарея.“
Болка изпълни Перин и той закрещя. Безсловесен крясък, в който имаше нещо вълче. Без да мисли, скочи напред и продължи да крещи. Всяка мисъл го бе напуснала. Конниците се бяха струпали твърде на гъсто, за да могат да използват копията си. Секирата беше като перце в ръцете му — огромен вълчи зъб от стомана. Нещо се стовари в главата му и той се срути, без да разбира дали умира Скокливец, или самият той.
„…да се зарея като орлите.“
Охкайки, Перин отвори очи. Главата го болеше, но не можеше да си спомни защо. Примигна и се огледа. Егвийн беше коленичила до него и го гледаше. Намираха се в някаква квадратна шатра, голяма колкото стая, с груба постелка за под. Лоените светилници в четирите ъгъла на шатрата излъчваха ярка светлина.
— Благодаря на Светлината, Перин — въздъхна тя. — Страхувах се, че са те убили.
Вместо да й отговори, той се загледа в сивокосия мъж, седнал на единствения стол насред шатрата. Сивооко старческо лице, лице, което странно се връзваше в ума му с бялата къса рицарска дреха, извезана със златни нишки, която носеше мъжът, и с лъскавата черна ризница, навлечена върху снежнобялата му долна дреха. Лицето бе добродушно, кротко и изпълнено с достойнство, нещо в него допълваше елегантната суровост на обзавеждането в шатрата. Маса и сгъваемо легло, стойка за умивалник с бял леген и кана, един дървен сандък, гравиран с прости геометрични шарки. Дървените части бяха излъскани до мека патина, а металът блестеше, но не прекалено ярко, и нямаше нищо, което да бие на очи. Всичко в тази шатра имаше вид на майсторска работа, но само човек, който беше виждал майсторска изработка, като майстор Люхан или майсторът на шкафове Айдаер, можеше да го оцени.
Мъжът намръщено гледаше две малки купчинки на масата пред себе си. Перин разпозна съдържанието на собствените си джобове и джобния си нож. Там беше сребърната монета, която му беше дала Моарейн. Свил устни, мъжът вдигна секирата на Перин, после ги погледна.
Перин понечи да се изправи. Остра болка, сковала раменете и крайниците му, го накара да се олюлее. Едва сега разбра, че е вързан — за ръцете и краката. Очите му се обърнаха към Егвийн. Тя сви рамене безпомощно и се изви така, че да може да види гърба й. Няколко връзки бяха увили китките и глезените й и се впиваха в плътта й. Късо въже минаваше през връзките около китките и глезените, така, че ако се опиташе да стане, щеше да може само да се свие на колене.
Перин зяпна. Това, че ги бяха вързали, беше достатъчно изненадващо, но пък връзките по тях бяха достатъчни, за да задържат и коне. „За какви ни взимат?“
Сивокосият мъж ги изгледа замислено, като майстор ал-Вийр, когато се опитваше да разреши някакъв труден проблем. Продължаваше да държи брадвата му.
Завесата на входа на шатрата се дръпна и вътре пристъпи един висок мъж. Лицето му беше издължено и изпито, а очите му бяха толкова хлътнали, че сякаш гледаха от пещери. Никакъв излишък на плът нямаше по него, никаква тлъстина.
Перин успя да зърне за миг нощния мрак навън, лагерни огньове и двама стражи с бели плащове на входа на шатрата, а после завесата се върна на мястото си. Новодошлият се изпъна, втренчил поглед напред. Бронята на гърдите му блестеше като сребро на фона на снежнобелия му плащ.