Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
Сутринта на втората неделя от месец април госпожа Фокс и Хенри Ракъм вървят, както обикновено, по опасаната с дървета алея, след края на неделната служба.
— Е — заявява сухо Хенри, — аз поне не съжалявам ни най-малко, че няма да взема участие в предстоящите празненства.
— Нито пък аз — отвръща госпожа Фокс. — Но нас не ни дразни това, нали? Работата е там, че ние няма да отсъстваме по извинителни причини, ние сме отхвърлени. И защо, питам се? В такива парии ли сме се превърнали? До такава степен ли сме нарушили границите на приличието?
— Очевидно — мръщи се Хенри и продължава да крачи бавно и потиснато. Както винаги, той не е в състояние да долови иронията в тона й — една от най-очарователните му слабости според Емелин.
— Ах, Хенри — подема тя отново, — редно е да погледнем истината в очите. Ние просто няма какво да предложим на по-високопоставените от нас. Да вземем вас — вие можехте междувременно да сте директор на внушителен концерн, а вместо това сте се отказали от всичко и получавате само една оскъдна издръжка, при това живеете в къщичка с размерите на работническо жилище. Несъмнено високопоставените особи са решили, че ако допуснат да прекрачите прага им, кой знае какви човешки отрепки биха похлопали на вратите им след това?
Тя наблюдава Хенри, който се изчервява. О, защо се изчервява така! Та той струва колкото десетима представители на така нареченото „добро общество“!
— Освен това — допълва тя, — вие не сте готов да приемете тезата, че няма нищо лошо в това да обърнем за кратко гръб на Бога в името на приятното прекарване на времето. Е, трябва да признаете, че това ви превръща в не особено подходящ гост на някое празненство.
Той изръмжава нещо и става още по-червен.
— Е, всъщност бях поканен на един куп приеми — все в дома на брат ми. Помолих това да ми бъде спестено.
— Но, Хенри, госпожа Ракъм държи толкова много на вас!
— Така е, но на вечерите у Уилям винаги ме слагат срещу някой, когото не мога да понасям, и цяла вечер съм осъден да поддържам възможно най-досаден разговор. Тази година реших — никога повече. Стига ми и това, че непрекъснато се натъквам на Бодли и Ашуел.
— Скъпият Хенри — усмихва се госпожа Фокс. — Бихте могли просто да не им обръщате внимание. Те са чакали, а вие — лъв. Лъв от по-кротък и уравновесен вид, признавам, но все пак…
— Но не съм казвал на Уилям да не канят вас — гневът го кара да върви по-бързо и тя трябва да полага усилия, за да не изостава. Малките й обувчици, толкова по-малки от неговите, потропват по калдъръма.
— Е, какво от това — казва тя и повдига полите си, за да не й пречат да върви. — Струва ми се, че непривлекателните вдовици никога не са били особено търсени. Особено пък вдовица, която работи. Ако пък работата й е да връща в правия път паднали жени… какво да говорим!
— Но това е благотворителна дейност — заявява Хенри. — Много хора от висшите кръгове се занимават с благотворителност.
Това, че тя описа себе си като непривлекателна, го кара да върви още по-бързо, сякаш да избяга от желанието си да изрази на глас възхищението си от нейната красота.
— Дружеството за спасение може да се определи като благотворително, предполагам — съгласява се госпожа Фокс. — Доколкото трудът ни не се заплаща. — Подтичвайки до него, тя започва да рови в ръкава си, за да измъкне пъхнатата в него носна кърпичка. — Въпреки че съм разговаряла с някои дами, които предполагаха, че получавам заплата… Като че ли никоя жена не би работила, ако бедността не я принуждава да го стори. Разбирате ли, никой не знае какво състояние ми е оставил Бърти — малко или голямо. Ах, слухове, слухове… Да поседнем за малко.
Стигнали са до един каменен мост, чиито извити перила са ниски, гладки и достатъчно чисти, та да може да се седи на тях. Едва сега Хенри забелязва, че госпожа Фокс диша много тежко, а по бледото й лице е избила пот.
— Пак ви накарах да вървите прекалено бързо, как може да съм такъв дръвник! — казва той.
— Не, съвсем не — отвръща тя и попива с кърпичка слепоочията си. — Денят е чудесен за една по-бърза разходка.
— Изглеждате уморена.
— Настинала съм, струва ми се — тя се усмихва, за да го успокои. — Настинка в това топло време! Нали виждате? Винаги правя всичко наопаки! — Гърдите й се повдигат бързо като на птиче, но, съзнавайки впечатлението, което прави, тя замълчава за миг, за да може да си поеме дъх. — Вие също ми се струвате уморен.