Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
— Напоследък спя зле.
— Баща ми предписва много… ефикасни лекарства против безсъние — казва тя. — А може да опитате и с топло мляко.
— Предпочитам да оставя всичко в ръцете на природата.
— Напълно правилно — госпожа Фокс притваря очи, за да отпъди пристъп на замайване. — Кой знае? Още тази вечер може да спите като младенец.
Хенри кимва, отпуснал сключените си ръце между коленете.
— Дай Боже.
Продължават да седят така още известно време. Невидима, водата бълбука някъде под тях. След време други двама богомолци минават край тях и ги поздравяват с почти незабележим жест.
— Знаете ли, Хенри — казва госпожа Фокс, след като те са отминали.
— Сестрите от Дружеството за спасение настояват… да не работя толкова много… по време на сезона… да си позволя малко почивка, да се възползвам от… предстоящите забавления. — Тя гледа на изток, присвила очи, сякаш може да види оттук порутените къщи на лондонските бедняшки квартали. — Но когато стоя надалеч от онези улици, аз не постигам нищо… а всеки ден по някоя жена там достига до този момент, след който вече не може да се надява на добър живот — или на добра смърт.
Тя хвърля поглед към приятеля си, но той е свел очи надолу.
Хенри се взира в призрачните сцени, които се редят във въображението му. Безименна жена, останала незасегната от хиляди съвкупления, най-сетне е достигнала „този момент“, за който говори госпожа Фокс — фаталното съвкупление, когато червеят на Смъртта влиза в тялото й. От този миг нататък тя е обречена. Косми поникват по тялото й, тя дегенерира и се превръща от човек в звяр. На смъртния си одър, непокаяна, тя е чудовищно окосмена, не само между краката и под мишниците, но и по ръцете и гърдите. Хенри си представя някаква маймуна с женствени форми, която се мята и бълнува в агония върху мръсен сламеник, а ужасените лекари я наблюдават на светлината на фенери, които държат в треперещите си ръце. Онези „диви жени“, докарани от Борнео — ами това най-вероятно са жертви на сексуални ексцеси! Нали диваците от островите са известни с тяхната…
— Е, какво пък — въздъхва госпожа Фокс, изправя се и започва да чисти турнюра си с малката четка за дрехи, която вади от чантичката си. — Не ни остава нищо друго, освен да си устроим наш личен светски сезон, Хенри — само вие и аз. Най-забележителните събития в него ще бъдат нашите разговори, разходките ни и здравословните слънчеви лъчи.
— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие — казва твърдо Хенри, доволен, че тя вече не изглежда толкова уморена. Но въпреки че слънцето ги обсипва със здравословните си лъчи, лицето на госпожа Фокс си остава ужасно бледо, а устата й е все така отворена, колкото и това да не е прието в доброто общество — един природен закон, който не се съобразява с добрите нрави, е разтворил устните й.
Шугър хвърля поглед през рамо към отражението си в огледалото, за да насочва правилно ръцете си, докато закопчава роклята си на гърба. Тя държи две дълги метални куки, извити на края, известни и като „куките на уличницата“ — защото дават възможност на жената да облече роклята си без помощта на прислужница.
Когато и последното копче на тила е закопчано, Шугър плъзва пръсти по копринената подплата на тясно прилепналата якичка, освобождавайки няколко притиснати под нея кичура. Избра тази демодирана сива рокля, защото Уилям никога не я е виждал в нея, така че, ако случайно попадне пред погледа му на известно разстояние, той надали би я познал. Косата си е сресала също по необичаен начин — на среден път, и я е навила на стегнат кок, така че и косъм не може да се измъкне изпод шапката.
— Така може — преценява тя най-сетне.
Вече няма сили да чака Уилям. Чака го с дни, докато се появи най-сетне, а ако изобщо дойде, умът му е зает с неща, които са част от неговия таен живот — таен, защото го държи в тайна от нея. Приятелите и роднините му го познават по-добре от нея, а на тях тези познания не са им необходими — просто не е честно!
Е, тя не възнамерява да остава в неведение. Не може да изпълни съдбата си, ако продължава да линее в този апартамент, да суши непрекъснато косата си пред огъня в камината, да чете вестници, да изучава акцизни нормативи, за да бъде подготвена за разговори, които така и не се осъществяват, да се убеждава, че не изпитва глад, да се бори с изкушението да напълни отново ваната. Колкото по-лесно Уилям се справя без нейна помощ в онзи външен свят, в който тя не играе никаква роля, толкова по-малко е склонен да споделя с нея. От неговите стари наръчници по парфюмерия Шугър е успяла да научи всичко, каквото може да се знае за есенцията от тубероза, знае също и че маслото от касия е евтин заместител на канелата, но тя има нужда от съвсем различни познания във връзка с Уилям Ракъм! Иска да знае много повече, отколкото той е склонен да разкрие!