Мозайка от убийства [bg]

— Съжалявам, Сюзан — каза той.

Канеше се да запали кабинета си. Щеше да ме остави да изгоря жива, отървавайки се по този начин от единствения свидетел и заедно с това от уличаващите страници от ръкописа — те все още бяха на бюрото, където ги беше оставил. Видях как замахна с ръка и през стаята сякаш прелетя огнена топка, която се стовари в основата на лавиците с книги. В един модерно обзаведен офис запалената кибритена клечка щеше да падне на мокета и да угасне веднага — но всичко в сградата на издателството „Клоувърлийф Букс“ беше старинно: самата сграда, дървената ламперия, килимите и мебелите. Пламъците веднага плъзнаха нагоре и аз бях толкова заслепена от тях, че дори не видях как той хвърли втора клечка, за да запали втори огън в другия край на стаята — и този път пожарът се втурна нагоре по завесите, за да достигне до тавана. Сякаш самият въздух избухна в оранжево. Не можех да повярвам колко бързо стана. Като че ли бях в крематориум. Чарлс пристъпи към мен — огромен, тъмен силует, който изпълни погледа ми. Помислих си, че ще ме прекрачи. Бях просната пред вратата. Но преди да излезе, той вдигна крак за последен път — и аз изкрещях от болка, когато ме ритна в гърдите. Усетих вкуса на кръв в устата си. От очите ми потекоха сълзи — от болка и от дима на пожара. Сетне той си тръгна.

Издателството гореше величествено. Сградата беше построена още през осемнадесети век и пожарът беше достоен за онова време. Усещах как пламъкът пърли лицето и ръцете ми и ми се струваше, че цялата аз вече горя. Можех просто да остана там и да умра, но в цялата сграда се включиха противопожарни аларми, които ме изтръгнаха от унеса. По някакъв начин успях да открия в себе си достатъчно сили да се изправя и да изпълзя навън. В този момент един от прозорците се пръсна в дъжд от дървени и стъклени отломки и това също ми помогна. Усетих как оттам нахлу студен въздух. Той малко ме съживи и попречи на дима да ме задуши. Протегнах ръка и напипах касата на вратата, като се хванах за нея, за да се изправя. Не виждах почти нищо. Оранжевото и червеното на пламъците сякаш изгаряше самите ми зеници. Болеше ме всеки път, когато си поемах дъх. Чарлс ми беше счупил няколко ребра и аз не можех да не се запитам — дори в този момент — как беше стигнал дотам да се държи толкова брутално: този човек, когото познавах толкова отдавна. Обзе ме ярост, която ми помогна да продължа, и някак се озовах на крака, но това не ми помогна особено. В действителност по-близо до пода бях на по-сигурно място. Когато се изправих, се озовах право в пушека и токсичния дим от пожара. След броени секунди щях да изгубя съзнание.

Алармите отекваха в ушите ми. Ако насам идваха пожарни коли, не бих ги чула. Не виждах почти нищо. Не можех да дишам. А сетне изкрещях, когато една ръка ме обгърна през гърдите и ме сграбчи. Помислих си, че Чарлс се е върнал, за да ме довърши. Но тогава чух една-единствена дума, изкрещяна в ухото ми: „Сюзан!“ Разпознах гласа, миризмата му, допира на гърдите му, когато притисна главата ми в тях. Беше Андреас — който по някакъв невъзможен начин се беше появил от нищото, за да ме спаси.