Освободена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Освободена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Вишъс, син на Блъдлетър, притежава гениален ум и твърдо като камък сърце. Израснал в лагера на баща си — един от най-страшните и садистични воини — неговото минало е изпълнено със страдание.
Ви е измъчван от кошмарни спомени и намира успокоение единствено в кървавите битки с враговете си, а любовта и емоциите са му чужди. При една от самостоятелните си акции е тежко ранен и попада в човешка болница, където е оставен на грижите на доктор Джейн Уиткъм…
Джейн е отдадена на работата си като хирург и спасява живота на Вишъс. Той разкрива най-съкровените си тайни и тя навлиза в неговия свят, за да стане част от съдбата му…
— Вие сте Примейлът. Вие управлявате тук.
— Добре. Радвам се, че и двамата сме наясно с това — той отново
потупа дневника на Дариъс. — Взимам това с мен.
— Няма ли да пристъпим към срещата?
Той се доближи до нея, като си мислеше, че ако беше истински мъж, досега трябваше да й е счупил врата.
— Не точно сега. Искам да обсъдя нещо със Скрайб Върджин —наведе се и опря уста до ухото й. — Ще се върна за теб.
52.
Вишъс никога беше плакал преди. През целия си живот не беше
плакал абсолютно никога. След всичко, през което беше преминал, бе
стигнал до извода, че вероятно е роден без слъзни канали.
Дори събитията, довели до настоящата ситуация, не бяха променили
това. Не беше плакал, докато мъртвото тяло на Джейн лежеше в обятията
му. След опита да отреже ръката си в Гробницата, за да извърши
жертвоприношение, не беше проронил и сълза, въпреки нетърпимата
болка. Когато омразната му майка го беше разубедила да не прави онова, което беше решил, страните му бяха останали сухи.
Дори когато Скрайб Върджин беше сложила ръка върху тялото на
Джейн и той гледаше замаяно как любимата му се превръща в пепел, пак
не беше заплакал. Сега плачеше.
За първи път от раждането му насам по лицето му се стичаха сълзи и
попиваха във възглавницата.
Всичко започна, когато му се яви видение за Мариса и Бъч, седнали
на дивана в дневната. Ясно… толкова ясно. Ви не само чуваше мислите
им, но също така знаеше, че Бъч си представя Мариса на леглото им с
черен сутиен и сини джинси. А Мариса фантазираше как той съблича
джинсите й и главата му се озовава между бедрата й.
Ви знаеше, че след шест минути Бъч ще вземе чашата с портокалов
сок от ръката на Мариса, за да я остави на масичката. Ще я разсипе, защото ще я остави на ръба на «Спортс илюстрейтид», и сокът ще
намокри джинсите на Мариса. Ченгето щеше да използва това като
извинение, за я поведе по коридора и да я съблече.
Само че по пътя щяха да спрат пред вратата на Ви и да загубят
желанието си за секс. Натъжени, щяха да отидат до спалнята си и да се
прегърнат мълчаливо.
Ви закри лицето си с ръка. И заплака неудържимо.
Виденията се бяха върнали. Проклятието да вижда бъдещето се беше
върнало.
Вече не беше на кръстопът.
Което значеше, че отсега нататък такова щеше да е съществуването
му — като празна черупка, лежаща до праха на любимата.
Докато плачеше, чу Бъч и Мариса да приближават по коридора, поспряха пред спалнята му и след малко долови шума от затварянето на
вратата им. През стената не долитаха звуци от любовна игра. Леглото не
скърцаше. Нямаше стенания.
Точно както беше предсказал той. В последвалата тишина Ви избърса
лицето си, после погледна ръцете си. Лявата все още пулсираше малко от
нараняването, което си беше причинил. Дясната искреше както винаги. И
сълзите му бяха бели на фона на излъчваната от нея светлина. Също като
ирисите на очите му.
Пое дълбоко въздух и погледна часовника.
Единственото, заради което продължаваше да диша, беше
настъпването на нощта. Иначе досега да се бе самоубил. Щеше да вземе
глока си, да го тикне в устата и да отнесе задната част на главата си, ако
не очакваше настъпването на нощта.
За него беше лична мисия да премахне Обществото на лесърите. Това
щеше да запълни остатъка от дните му, но това не беше проблем, защото
нищо друго не го очакваше. И той би предпочел да напусне Братството, за
да го прави, но Бъч би умрял без него и затова се налагаше да остане.
Внезапно се намръщи и погледна към вратата. След миг избърса
страните си и каза:
— Изненадан съм, че не влезе направо.
Вратата се отвори без помощта на ничия ръка. Скрайб Върджин
стоеше в коридора, покрита от глава до пети с черната си роба.
— Не бях сигурна дали съм добре дошла — отговори тя тихо и влезе в
стаята.
Той не повдигна глава от възглавницата. Нямаше желание да я
поздравява.
— Знаеш колко си добре дошла.
— Така е. Ще пристъпя към целта на посещението си. Имам подарък
за теб.
— Не го искам.
— Напротив. Искаш го.
— Майната ти — главата й под робата като че клюмна. Не че го
интересуваше дали чувствата й са наранени. — Върви си.
— Ще искаш…
Той се изправи рязко.
— Ти ми отне това, което исках.
Призрачна фигура прекрачи през прага.
— Ви…?
— И сега ти го връщам — отвърна Скрайб Върджин. — По един или
друг начин.
Вишъс не чу нито дума от казаното, защото не можеше да възприеме
това, което виждаха очите му. Това беше Джейн… в известен смисъл.