Кралят на зимата

— Осем ли? — попита Галахад. — Аз знам само Поуис, Силурия и Елмет. Кой са другите?

— Корновия, Демеция, Гуинед, Регед и Черните щитове от Демеция — довърших аз мрачния списък.

— Нищо чудно, че Тюдрик предпочита мира — каза Галахад тихо, докато оглеждаше удивен огромния боен лагер, разположен от двете страни на реката, която течеше край вражата столица.

Подкарахме конете надолу към това желязно гъмжило. След нас затичаха деца, заинтригувани от нашите странни щитове, а майките им подозрително ни наблюдаваха иззад сенчестите прозорци на своите каменни къщи. Мъжете ни хвърляха по едно око, виждаха странния символ, забелязваха качеството на нашите оръжия, но никой не ни спря, докато стигнахме портите на Каер Сус. Там войниците от кралската гвардия на Горфидид ни препречиха пътя с лъскавите си копия.

— Аз съм Галахад, принц на Беноик — заяви тържествено Галахад, — дошъл съм да видя своя братовчед Великия крал.

— Той братовчед ли ти е? — пошепнах аз.

— Така си говорим ние кралските особи — отвърна ми той шепнешком.

Гледката вътре в града обясняваше донякъде защо толкова много войници се бяха събрали при Каер Сус. В земята бяха забити три високи стълба и очакваха официалните церемонии по обявяването на войната. От всички британски кралства в Поуис християните бяха най-малко и старите ритуали се извършваха най-внимателно. Предположих, че много от войниците, които лагеруваха извън стените на града, са били докарани от Браногениум специално, за да наблюдават ритуалите и да могат да предадат на своите другари, че Боговете са били омилостивени. Горфидид нямаше защо да бърза с нападението, всичко щеше методично да изпипа до най-малката подробност. Помислих си, че Артър може би беше прав като смяташе, че една изненадваща атака би извадила от равновесие подобно начинание.

Конете ни бяха поети от слуги, после един съветник разпита Галахад и след като се увери, че Галахад е този, за който се представя, ние бяхме заведени в залата за угощения. Войникът на вратата ни взе мечовете, копията и щитовете и ги остави върху купчина други оръжия, които принадлежаха на мъжете, вече бяха в залата на Горфидид.

Над сто човека се бяха събрали между дебелите дъбови колони, по които висяха човешки черепи — знак, че кралството е във война. Мъжете, които стояха под тези захилени символи на смъртта, бяха крале, принцове, лордове, старейшини и велики бойци от съюзните войски. Единствените мебели в залата бяха троновете, наредени върху един подиум в тъмния край на залата, където Горфидид седеше под своя символ — орела. До него, но на по-нисък трон, седеше Гундлеус. Щом зърнах силурския крал, белегът на лявата ми ръка започна да тупти. Танабурс клечеше край Гундлеус, а от дясно на Горфидид клечеше поуиският друид Иорует. Кунеглас, престолонаследникът на Поуис, седеше на трети трон и от двете му страни бяха седнали крале, които не познавах. В залата нямаше нито една жена. Това без съмнение беше военен съвет или най-малкото събрание, което щеше да даде възможност на мъжете да се порадват на предстоящата победа. Воините бяха облечени с метални и кожени ризници.