Ангелите не оцеляват на леда

— Е?… — взискателно попита Зарубин. — Къде е писмото ти?

— Сега, Кузмич, почакай три секунди, сега ще го получиш.

— Ами ти къде си?

— С децата съм — честно отговори Антон.

— Чувам, не съм глух — с кисела усмивка каза Зарубин. — Къде конкретно?

— У Еля, извън града.

— Сигурно е хубаво там, а-а? — замечтано проточи подполковникът.

— Хубаво е. Много зеленина, птички пеят.

— О! Ето, и писмото пристигна. Я да видим в каква авантюра се опитваш да ме въвлечеш този път… — замърмори Сергей Кузмич. — Така, това го разбрах, това е сибирският гастрол… Между другото, ти провери ли полетите?

— Не съм още. Дзюба обеща да го направи днес.

— А защо още не е? Наближава обяд, а ти само обещаваш — недоволно отбеляза Зарубин.

— Ами той търсеше телефонните номера. Ето, тъкмо тези — забързано обясни Антон.

— Ааа, добре тогава. Да продължим… Кой е този?

— Масажистката.

— Аха, аха… Ами там май вече са прибрали някого, нали така ми каза?

— Казах — потвърди Антон. — Но трябва да се провери.

— Добре. Така. Този и аз го знам… И това го знам… Ами това какво е?

Явно Сергей Кузмич бе стигнал до телефона на Юрий Шокин.

— По Ефимова.

— По Ефимова ли? И от къде накъде… — започна да се възмущава Зарубин.

— Кузмич, после ще ти обясня всичко. Просто те моля, помогни, ако обичаш.

— По Ефимова имаш такива сили и такава техника, дето можеш да разкриеш цял световен заговор, а ти товариш мен — продължи да мърмори подполковникът. — Опитваш се да играеш на тъмно, а?

— Слушай! — внезапно избухна Антон. — Лъгал ли съм те някога? Излагал ли съм те някога? Нали ти казах, всичко ще ти обясня, но не и сега по телефона! Можеш ли просто да ми повярваш?

— Като нищо, бе — неочаквано се развесели Зарубин. — Добре, това, значи, е по Ефимова, това също, излиза, че по Ефимова имаме два номера. Ами това какво е? Номерата са същите, а времето с какво е свързано?

Тъкмо това беше, което Антон се опитваше да скрие от Зарубин: времето за случката във входа. Вече можеше и да го разкаже на подполковника, но не сега, когато край него бяха децата. Особено Васка с нейния стремеж всичко да чува и контролира.

— Трябва ми — отговори уклончиво. — Имам тука една мисъл.

— Умна мисъл ли е поне? — позасмя се Сергей Кузмич.

— Знам ли. Но има смисъл да се провери.

— Добре. Номерата са много, местата са много, така че шишето ще е от теб. Е, сам разбираш — предупреди го подполковникът.

— Разбирам, Кузмич, всичко ще е тип-топ — с облекчение обеща Антон.

Остави телефона на масата, върна на Стьопка таблета и отново посегна към лъжицата в купичката, но опитът отново беше неуспешен. Телефонът звънна: пристигна съобщение от Дзюба: „С кого приказваш толкова? Не мога да те хвана. Момчето е отишло до Перм с влак, върнало се е със самолет“.

Да! Конструкцията, която бе изглеждала толкова въздушна и невъзможна, се сдоби с първата си реална опора. Разбира се, ако именно Филип Орехов е застрелял полицая в Перм, дотам е трябвало да пътува именно с влак: в самолет не би могъл да прекара оръжие без съответните разрешителни документи. Само че защо се е върнал в Москва със самолет? Отговорът е ясен: защото оръжието вече не е било у него. Не му се е досвидяло, изхвърлил го е. Или го е продал на някого.