Ангелите не оцеляват на леда

— Добре, слушам ви.

— Не по телефона. Трябва да се срещнем.

И отново спокойното, без никакво запъване:

— Добре. Пак ли относно картините и Володя Власов? В течение съм, че сте се интересували от това. Трябва да дойда някъде ли?

Антон се стъписа. Оказа се, че не се е подготвил за такъв прост въпрос, защото, след като сутринта не бе намерил Олга, вече се бе настроил за една събота с децата. Но не можеше и да отлага срещата.

— Сега съм извън града — започна неуверено — и ще прекарам тук поне три часа.

— Но въпросът ви е спешен, така ли? — все така спокойно и делово попита Виторт. — Или ще почака до довечера?

— Спешен е.

— Кажете адреса, аз ще дойда.

— Знаете ли къде е детският комплекс „Мечо Пух“? На петнайсетия километър е.

— Знам го. — Антон долови в гласа на събеседничката си някакво подобие на усмивка. — Ще дойда там и ще ви звънна пак. След около час.

— Има тежки задръствания — предупреди я Антон.

— Значи след час и половина.

Ей така, кратичко и без излишни приказки. Делова дама е тази Виторт. Лара Крофт, дявол да я вземе.

Децата стояха малко настрана и напрегнато и уплашено се взираха в лицето на баща си, ловяха всяка негова дума, изречена по телефона. Те много добре знаеха как най-често свършват такива разговори, особено ако някой се обадеше на баща им в момент, когато всички заедно са се приготвили да тръгнат нанякъде.

— Няма ли да ходим за сладолед? — потиснато попита или направи извод Василиса.

— Ха, че защо? — Антон вдигна на ръце Стьопка. — Отиваме, непременно, само малко да си почина от пътя.

— А с кого си уговаряше среща? — взе да разпитва Вася. — Кой има спешен въпрос?

— Аз — усмихна се Антон. — Аз имам спешен въпрос и една леля ще бъде така любезна да дойде, за да ми отговори на него.

— Красива ли е? — ревниво попита момиченцето.

Антон сви рамене.

— Нямам представа, никога не съм я виждал. А теб какво те засяга? — подкачи той Вася. — Нямам намерение да се женя за нея, само ще си поговорим. Да вървим в къщата, трябва да кажа добър ден на Еля.

В къщата вкусно миришеше на нещо сладко: Еля бе дала на Василиса поредния урок по домакинстване, чиято тема ако се съдеше по миризмите, е била десертът.

— Ще пробвате ли, Антоне? — весело предложи бавачката и постави пред него купичка с крем.

Той загреба пълна лъжица, но дори не бе успял да преглътне, когато отново звънна телефонът. Дзюба.

— Имам телефоните на Орехов — бързо изрече Роман. — Вземай лист и записвай, много са, променял ги е едва ли не на всеки три месеца.

„Ето на — мислеше си Антон, загледан в изписания с молив лист. — Сега ще добавя тук още два-три номера. И ще се обадя на Кузмич. И това ще бъде последното, което ще направя в краткия си живот. Защото Сергей Кузмич няма да ме остави жив.“

— Стьопка, дай тука таблета — поиска той.

Момченцето опита да се съпротиви: гледаше на него анимационен филм и прекъсването му не влизаше в плановете му за момента, но за учудване на Антон се намеси Василиса.