Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
Той кимна утвърдително.
— Мисля, че няма да е добра идея да си тръгна оттук с петнайсет тона злато в джоба, нали така?
Той неуверено се засмя.
— Бихте могли да го направите, стига да поискате, лейди Поулгара. Чувал съм най-невероятни истории за вас.
— Твърде преувеличени, Ваше Величество. Мисля, че петстотин нобела ще са достатъчни за най-належащи разходи.
— Донеси ги, Стилнън — заповяда кралят. — Трябва да ви призная нещо, лейди Поулгара.
— Изповедта влияе благотворно на душата, Ваше Величество.
— Срам ме е да го кажа, но имаме незначителни затруднения с вашата сметка. Понякога я използваме като източник за краткосрочни заеми, ако приходите от такси и налози са по-ниски от необходимото.
— Това е нормално за пари, които не са в обръщение, Ваше Величество — рекох великодушно аз.
— Смея ли да попитам какъв е източникът на това съкровище?
— Ренти, Ваше Величество. Херцогството ми е доста просторно, а аз от доста време насам давам земята под наем. Всъщност не искам много пари за рента, но с времето те се натрупват постепенно. Някой ден може би ще си купя нещо с тях — Тол Хонет, например.
— Той сигурно е за продан, лейди Поулгара — засмя се кралят. — Всичко, което притежават толнедранците, е за продан.
Барон Стилнън се завърна с две големи платнени торби, пълни с подрънкващи монети. Той настоя да ги преброя, а после вписа изтеглената сума в плесенясалата книга.
— О, една последна подробност, Ваше Величество — казах. — Не бих желала да тръгнат слухове за посещението ми при вас.
— За кое посещение става дума, лейди Поулгара? Паметта ми напоследък е доста отслабнала.
Аз се разсмях, направих дълбок поклон и двамата с Геран напуснахме палата.
— Видя ми се приятен човек — каза Геран, докато сплиташе крака под тежестта на двете торби из улиците на Сендар.
— И на мен доста ми хареса — съгласих се, а после смръщих вежди. — Когато златните монети са много и са струпани на едно място, те звънтят твърде издайнически. Май трябва да измисля нещо, за да стоят тихо. Не е добре да привличаме вниманието на хората по този начин.
— Вкъщи ли се връщаме, лельо Поул?
— Не, Геран. Отиваме в Мурос.
— В Мурос ли? Че за какво?
— Не искам да се превръщаш в отшелник, Геран. Сега е времето да излезеш от уединението си и да се запознаеш с други хора.
— С кого трябва да се запозная? — наостри уши той.
— Все си мисля, че би било добре ти и твоята съпруга да сте се виждали преди сватбата — отвърнах. — Това обаче зависи само от теб. Ако предпочиташ изненадите, можем да се върнем у дома и аз ще пратя да доведат щастливката.
Той се изчерви чак до корените на косата и остави въпроса недовършен.
Вековете не бяха променили Мурос особено. Той е — а и винаги си е бил — прашен град, просмукан от мириса на обор и добитък. По съвсем очевидни причини в него са струпани много пари. Тук казват „златното копито“ на огромните алгарски стада, а градът гъмжи от търговци на добитък от всички западни кралства.
Двамата с Геран се настанихме в спокоен хан на една тиха улица и аз излязох да потърся някоя прилична къща, която бихме могли да наемем за по-дълго време. През годините доста често ми се налагаше да купувам къщи и постепенно натрупах богат опит около сделките с недвижимо имущество, който ми пестеше много време и грижи. Щом видя някоя подходяща къща, веднага разбирам, че точно това ми трябва. Този път домът ни беше солидно построена сграда на една спокойна странична улица. Е, не беше така великолепен като къщата ми във Во Вакюн или пък онази край езерото Ерат, но аз и не целях това. Двамата с Геран трябваше да играем ролята на дребни дворяни. Тази къща беше съвсем подходяща за баронеса, която е заможна, но не разполага с излишни пари.
Къщата беше собственост на дребен жилав драсниянин на име Калон. Двамата се пазарихме известно време, преди да сключим сделката. Клетият човечец просто се предаде, когато му проговорих на драснианския таен език, за да съм сигурна, че е наясно с кого си има работа. Той засрамено призна, че отдавна не го е ползвал и прие една удивително ниска цена, защото не можа да си преведе каква е истинската стойност, която му предлагах. После гордостта не му позволи да си признае грешката. Накратко, аз жив го одрах и проснах кожата му да съхне на стобора.
— Май се минах — промърмори Калон, когато всички документи вече бяха написани и подпечатани, а ние си стискахме ръцете по случай сделката.
— Така е — съгласих се. — Защо не поискахте да повторя сумата?
— По-скоро бих пукнал. Нали няма да разгласите този мой срам?
— Дори с мъчения не биха могли да изтръгнат това от мен. Мога ли да помоля за още една услуга?