Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Ракъм вирва нос и започва да души престорено.
— Фъшкии — обявява той авторитетно, като че ли анализира съставките на някой нов парфюм. — Кучешки лайна. Бира. Дим от пури. Шшш… шажди. Лой. Гнило зеле. Бира… това май го… кажах. Помада… от косата ми. Но няма и помен от онзи влажен процеп, господа — нито капчица.
— Тъй ли? Това ми напомня нещо, Бил — започва Ашуел. — Двамата с Бодли все се каним да ти го кажем от известно време. Нали помниш онази вечер, когато гледахме Великия Флатели? После прегледахме „Повече забавления в Лондон“, и попаднахме на възторжени отзиви за едно момиче…
— Шшшугър, ако си… шпомням, а?
Колкото и да е пиян, Уилям полага усилия да се държи безразлично.
— Е, странното е, че когато двамата с Бодли отидохме в онова заведение и обяснихме какво ни трябва, ни уведомиха, че тя отсъствала.
— Горките глупаци — казва присмехулно Уилям. — Нали ви пре… предупредих, че може да… штане така?
— Да, помня — продължава Ашуел. — Но ние опитахме втори път, по-късно същата вечер…
— … а после и трети — намесва се Бодли, — след няколко седмици…
— … и накрая ни казаха, че тази Шугър „напуснала“ окончателно! „Един богат господин я взе за държанка“, така каза съдържателката.
Внезапно Шугър изпитва чувството, че ще се задуши от собствения си влажен дъх под воалетката и започва да я дърпа несръчно с пръсти, за да я отметне и прикрепи към шапката.
— Шшшрамота — отбелязва Уилям с присмехулно съчувствие, — така да ви преше… пресече ентусиазма.
Много бавно, сантиметър по сантиметър, Шугър привежда лице напред, благодарна на дъжда, който охлажда страните й и не позволява дъхът й да излиза на издайнически облачета от мрачния вход, в който се е свила.
— Да, но кой е той… човек не може да не се запита! Кой?
Мъжете са застанали почти редом с нея, но за щастие гледат в друга посока. Уилям се смее — колко естествено прозвуча! Забележително актьорско постижение!
— Който и да е, не е от моите пож… познати, това е… шигурно — отбелязва той. — Фшички богати мъже, кои… които познавам са… опо… опори на благоприличието. Жа… затова прибягвам към ваш… двамата, за разнообразие!
— Сериозно, Бил… ако чуеш нещо…
— … къде се намира това момиче…
— Ако не сега, когато омръзне на сегашния собственик…
— … и двамата умираме да си опитаме късмета.
Уилям отново се разсмива.
— Мили Боже, такъв ентуши… ентусиазъм — само от няколко реда в „Повече забавления в Лондон“! Каква е влаштта на рек… рекламата!
— Не обичаме да имаме пропуски — признава Бедли.
— Проклятието на съвременния мъж — рецитира Ашуел.
— А сега, приятели… лека нощ — казва Ракъм. — Чудешна вечер беше!
Мъжете стискат облечените си в ръкавици ръце и почти се прегръщат на сбогуване, а после Бодли, който свирка най-добре от тримата, сваля едната си ръкавица, поставя палеца и показалеца си в уста, и призовава покрит файтон за Уилям.
— Мно… много шъм ти задължен — казва Уилям. — Наиштина трябва… да се прибирам.
— Разбира се, разбира се. А ние наистина трябва… какво трябва да направим наистина, Ашуел?
Фигурите на двамата приятели вече започват да потъват в мрака. Ракъм стои, подпрян на един фенер, и очаква приближаването на спасителния файтон. Шугър оглежда оценяващо гърба на мъжа, който я издържа. Ръцете му са скръстени на гърба, точно на мястото, където стърчи необичайно издадената опашна кост, когато е гол. Струва й се по-висок, отколкото обикновено; удължената му сянка, катраненочерна на фона на осветения калдъръм, пада точно към нея.
— Време е и ние да си лягаме — казва Бодли — или това е Ашуел?
Фигурите им вече са неразличими, а и гласовете постепенно отслабват.
— Именно. Някакво предложение?
— Мислех да посетим госпожа Тремейн.
— Виното там не е кой знае колко добро.
— Вярно, но момичетата са първа категория.
— Ще ни позволят ли да внесем свое?
— Какво, момиче ли?
После изчезват.
В продължение на няколко секунди Уилям стои неподвижен, вдигнал глава към небето, като че ли се ослушва да долови приближаването на файтона. После, внезапно, той се хваща с една ръка за стълба на фенера и започва да се върти около него, както си играят уличните хлапета. Киска се и се върти в кръг, размахвайки свободната си ръка във въздуха.
— Надежда всяка оставете, тъпанари! — провиква се той. — Няма я… тя е на ши… шигурно мяшто! Далеч от такива като вас! Никой друг няма да я докосне вече! — и продължава да се върти около стълба. — Никой!