Господарка на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарка на Империята». Краткое содержание книги:
Камльо пребледня. Мара я докосна по ръката да я успокои, след което вдигна високо брадичка и пристъпи навън.
До ниското стълбище пред вратата чакаше фургон с високи страни, изплетени от върбови клони. Теглеха го две кердидра и опърничавото магаре — сивата му кожа беше оплескана със слюнка от шестокраките животни и то напразно се опитваше да ги срита за отмъщение. Кердидрите мигаха с нелепо дългите си ресници, кривяха устни и се смееха.
За фургона бяха вързани воините на Мара, мокри, но като видя слизащата по стълбите господарка, Люджан се изчерви от някакво вътрешно удовлетворение, а Сарик едва потискаше усмивката си. Изненадана от спретнатата външност на воините си, Мара се огледа и видя, че турилските планинци гледат пленниците от свитата й с нещо като уважение.
Подозираше, че врявата, която бе чула, може да е свързана с това, но не получи възможност да попита. Турилските воини се струпаха около тях и двете с Камльо ги качиха в постлания със слама фургон. Върбовите клони бяха здраво оплетени и почти не можеше да се гледа навън. Воините затвориха задния капак и коларят подкара напред.
Магарето и кердидрите теглеха лошо, впрегнати заедно. Фургонът се люшкаше и подскачаше, а сламата беше влажна и миришеше на обор. Камльо изглеждаше толкова болнава от страх, че Мара я накара да легне и я уви с връхния си халат, защото вятърът от височините режеше на ледени пориви.
— Няма да те изоставя, Камльо — увери я тя. — Не дойде тук, за да станеш жена на някой груб турилец.
След това, твърде неспокойна, за да може да седи кротко, се подпря на плета от страната до Люджан и настоя да й каже как са се умили воините й.
Както и преди, охраната им не се интересуваше дали пленниците си говорят. На Люджан му разрешиха да стъпва близо до боядисаните спици на колелото и да отговаря на господарката си колкото си иска.
— Оплакахме се, че не искаме да отидем в столицата им вмирисани на тор — каза Люджан с дълбок пълен с веселие глас. — Тъй че ни разрешиха да идем под охрана да се окъпем в реката. — Засмя се. — Разбира се, бронята и дрехите ни бяха оцапани, тъй че се съблякохме да почистим и тях. Това предизвика голямо вълнение сред планинците. Иаяпа каза, че е защото те не ходят голи, освен на битка. Имаше много сочене и викане. После някой извика, че сме тъпаци, понеже не можем да ги разбираме, и…
Мара опря буза да скърцащите върбови клони.
— И?
Люджан се покашля. Явно все още му беше трудно да потисне веселието си.
— А Сарик каза на Иаяпа да превежда всичко, колкото и грозни и неприлични да са думите им.
— Ами, думите им наистина се оказаха доста обидни — продължи воинът. — Обясняваха ни как сме си получили бойните белези. Ако ги слуша човек, жените от Тръстиковия живот в страната ни дерат най-добрите ни воини с нокти. А пък сестрите ни лягали с кучета и птици джига, а ние сме се дращели с нокти кой да се добере до най-хубава гледка.
Люджан отново замълча, този път мрачно. Мара стисна плета толкова здраво, че кокалчетата й побеляха. Обидите, споменати от Люджан, бяха достатъчно срамни за мъж, за да настоява за отмъщение, а тя се съмняваше, че Бойният водач й е казал най-лошите. Ядосана и натъжена, че е принудила толкова храбри воини да търпят такъв позор, Мара каза хрипливо:
— Сигурно е било ужасно да го търпите.
— Не чак толкова. — Твърдост като варварско желязо се прокрадна в гласа на Люджан. — Просто взехме пример от Папевайо, господарке.
Мара затвори очи, спомняше си с болка за храбрия Папе — който беше спасявал живота й неведнъж и който накрая бе принуден да носи черната дрипа като осъден заради нея, а след това пак заради нея да презре смъртта на върха на меча, която си беше спечелил, и да продължи да живее с черния плат на главата — символ на триумф, който само господарката му и онези, които го познаваха, можеха да разберат. Най-сетне беше умрял, за да спаси живота й, при една атака от враг Минванаби. Мара прехапа устна, измъкнала се от спомените от люшкането на фургона. Надяваше се, че тези воини, най-отличните и най-добрите от почетната й гвардия, няма да ги постигне същият преждевременен край. Старият Кейоке, Военният й съветник, я беше научил добре, че смърт в битка на чужда земя не е според стария обичай най-добрият край, който може да си спечели воин.