Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
— Виждате ли, сега това е единственото, което ни свързва. Споменът. Човек прави много грешки в живота си, госпожице, и го осъзнава едва когато остарее. Кажете ми, вярваща ли сте?
Сбогувах се, като обещах да осведомя и него, и Софи, ако получа някакви вести от Жулиан.
— Майка му нищо не би я зарадвало повече от това, да научи как е той. Вие, жените, се вслушвате повече в сърцето си и по-малко в разни глупости — тъжно заключи шапкарят. — Затова живеете по-дълго.
Макар и да бях чувала какви ли не противни истории за него, нямаше как да не изпитам жал към горкия старец. Кажи-речи, нищо друго не му бе останало на тоя свят, освен да чака завръщането на сина си; живееше сякаш от надеждата, че ще върне обратно изгубеното време посредством някакво чудо на светците, които посещаваше така благоговейно в параклисите на катедралата. Бях си го представяла като чудовище, долно и зло същество, а ми се видя по-скоро благ човек, може би заслепен, объркан и той като всички. Навярно защото ми напомняше за собствения ми баща, който се криеше от всички и най-вече от себе си в онова убежище от книги и сенки, навярно защото ни свързваше надеждата да си върнем Жулиан, аз се привързах към Фортуни и се превърнах в единствената му приятелка. Често го посещавах в апартамента му на Ронда де Сан Антонио без знанието на Жулиан. Шапкарят бе престанал да работи.
— Нямам вече ни ръце, ни очи, ни клиенти… — казваше той.
Очакваше ме едва ли не всеки четвъртък и ми поднасяше кафе, бисквити и сладкиши, от които той самият почти не хапваше. Часове наред ми разказваше за детството на Жулиан, спомняше си как двамата работели заедно в шапкарницата, показваше ми снимки. Водеше ме и в стаята на Жулиан, която поддържаше безупречно като музей, за да видя разни стари тетрадки и незначителни вещи, които боготвореше като реликви от един неосъществен живот; не си даваше сметка, че вече ми ги е показвал и преди, че ми е разказвал всички тези истории при някое от предишните ми посещения. Един четвъртък срещнах на стълбището лекар, който тъкмо бе излязъл от дома на господин Фортуни. Попитах го как е шапкарят и той ме погледна някак странно.
— Роднина ли сте му?
Казах му, че бедният човек едва ли има някой по-близък от мен. Тогава лекарят ме осведоми, че Фортуни е много болен, че му остават броени месеци.
— Какво му е?
— Бих могъл да ви кажа, че сърцето му не е наред, но всъщност самотата е това, което го убива. Спомените са по-лоши и от куршуми.
Шапкарят се зарадва, когато ме видя, и заяви, че хич не вярвал на този доктор. Лекарите са просто второкачествени магьосници, казваше той. Фортуни през целия си живот бе имал дълбоки религиозни убеждения, които старостта само бе засилила. Обясни ми, че навсякъде съзира пръста на дявола. Дяволът, рече той, помрачава разума и погубва човечеството.
— Погледнете само тая война, или пък погледнете мен. Защото сега ме виждате стар и хрисим, но на младини бях голям негодник и страхливец.
Именно нечестивият му отнел Жулиан, добави той.
— Бог ни дава живот, но дяволът е стопанин на тоя свят…
Така прекарахме следобеда, като нищехме теологията и хрупахме престояли бишкоти.
Веднъж казах на Жулиан, че ако иска да види пак баща си, докато е още жив, по-добре да побърза. Оказа се, че Жулиан също посещава шапкаря, само че без негово знание: отдалече, по здрач, седнал в другия край на някой площад, той го гледал как остарява. Жулиан заяви, че предпочита старецът да си отиде с ония спомени за сина, които си бе съчинил през годините, вместо с реалния образ, в който се бе превърнал.